„Мирни бежанци“ се гаврят с български момичета в градски автобус, антитерорист ги спасява случайно

У нас проникват обучени убийци, а ние ги храним и отглеждаме собствените си палачи

12 Май 2017, Петък, 19:44 ч.

Ще се видим скоро, заканил се единият „бежанец“ и направил знак за прерязано гърло

И България като наивна и толерастка Европа започна да се пълни с всякаква сган, която нелегално се промъква през границите ни, но вместо затвор и незабавно експулсиране, получава подслон, храна и свобода да се разхожда навсякъде из страната. Трезвите гласове отдавна алармират, че това не са мирни бежанци, за каквито ни ги представят, а опасни нашественици-ислямисти, които застрашават нашата сигурност, но тези гласове са системно заглушавани от кресливи либерали, проникнали във всички нива на държавата. Разказ от първо лице на антитерориста Неделко Маслев, публикуван на личната му страница във Фейсбук, показва каква огромна злина сме на път да си причиним, приемайки с отворени обятия тези ислямистки агресори. Предаваме разказа едно към едно, без промени и съкращения.

„Тази неделя имах непланиран малък сблъсък с десетина афгански ислямисти, дошли в България с маските на „бежанци“, и осъзнах колко много сме уязвими срещу потенциален терористичен атентат.
Пътувах в автобус 413 на Софийския градския транспорт. Стоях прав до втората врата. На една от спирките видях десетина мургави младежи, облечени с джинси, якета и раници. Единият от тях беше негър. Автобусът спря и отвори вратите си. Ислямистите се разделиха на две групи. Петима влязоха през първата врата, а другите петима – през задната.
Организираната им тактика и съмнително поведение предизвика единствено моето внимание. Може би заради 25-годишния ми опит в антитероризма. Другите пътници (повечето млади момчета и момичета от Студентски град) зяпаха в телефоните си и през прозорците. Завъртях се така, че да държа под поглед и двете групички „бежанци“. Петицата при предната врата стояха кротко. Само нервно оглеждаха пътниците с бързи погледи. Аз скришом опипах пистолета си под якето. Имах 17 патрона в пълнителя. При нужда можех да натръшкам и десетимата за секунди.
Втората групичка се скупчи около две български момичета, които стояха прави по средата на автобуса, и започнаха да ги закачат с ръце и с подигравателни викове. Разбрах, че са афганци по езика им Пущу. Точно до момичетата стояха двама възрастни охранители с черни униформи с надпис „Security“. Те носеха пистолети. Очаквах, че те ще направят нещо, за да защитят нашите момичета, но охранителите гузно подвиха опашки и се преместиха в близост до мен. В автобуса имаше още тридесетина млади мъже, но всички мълчаха страхливо и гледаха встрани. Едно от момичетата извика: „Оставете ни на мира! Айде, изчезвайте оттук!“, но ислямистите посрещнаха думите й с подигравателен смях. Усетих, че адреналинът ми нахлува в мозъка и тръгнах към петимата афганци. Избрах си най-едрия от тях. Силно го блъснах в гърдите и респектиращо изръмжах на английски:
– What is your problem? (Какъв ви е проблема?)
„Бежанецът“ показа предизвикателна смелост и се опита да ми отвърне със същото. Посегна да ме блъсне в гърдите с дясната си ръка. Улових му дланта и му усуках китката с „коте-гаеши“. Ключът го принуди да клекне на колене и мургавото му лице почервеня от гняв. Държах го с лявата си ръка, а с дясната улових ръкохватката на пистолета си, без да го вадя от кобура. Очаквах другите петима да ме атакуват в гръб, но всички стояха на място. Аз отново изръмжах:
– Do you have any problem? (Имаш ли някакъв проблем?)
Едрият афганец смотолеви:
– No, no problem. (Не, няма проблем)
Пуснах го и отстъпих назад. За секунди ислямистите си намериха места, извадиха скъпи смартфони и започнаха да се ровят кротко из тях, поглеждайки ме изпод вежди. Високият ислямист отстъпи назад, заплашително прокара изпънат показалец пред гърлото си в знак, че ще ме заколи, и процеди през зъби:
– Soon we will see again. (Пак ще се видим скоро.)
Спокойно свих рамене, макар че сърцето ми биеше като полудяло от адреналина, и отвърнах:
– I’ll wait. (Ще чакам.)
Върнах се на мястото си и след минути слязох на моята спирка. Замислих се дали тези ислямисти не тренираха нещо. В раниците си можеха да носят взривни устройства или огнестрелно оръжие. Можеха да извадят ножове и за минута да изколят всички в автобуса. Може би се вманиачавам, но опитът ми ме е направил такъв. Афганците са обучени убийци. А нашата политическа власт им дава статут на бежанци и им позволява да се разхождат свободно из нашите улици. Никой не ги контролира. Позволява им се неограничен достъп до публични места, включително и градския транспорт. Кой може да гарантира, че те са проверени и безобидни?
*Но най-много ме възмути страха, бездушието и пасивността на българските мъже. Тези ислямисти можеха да изнасилят двете момичета насред автобуса и никой нямаше да им се притече на помощ. Можеше някой от „бежанците“ да ме наръга с нож в гърба. Нито един от българските мъже не застана до мен. Всички мълчаха и се спотайваха като плъхове.“

В категории: Животът