Тоталното отчаяние: Възрастни хора край Дунав си правят панихиди приживе

Притиснати от самота, бедност и неволи, възрастни хора в селата край Лом си правят приживе панихиди, разказват местни свещеници.

„Старците са толкова отчаяни от живота, че не знаят на кой свят са, пише "Дарик". Някои чакат смъртта като спасение, а мнозина се боят, че ще си отидат в забрава, без близки, които да ги изпратят достойно”, разказва отец Георги от Лом.

Най-често помени още докато са живи, си поръчват баби от селата в равнината Златия между Лом и Козлодуй, споделят духовници. В тези, но и в много други малки селища в Северозапада са останали вече само по шепа хора - предимно възрастни и сами.

„Живеем в пустош… Като дойде време да си ходим, няма да има даже кой да ни намери”, казват старците пред „Труд”. Според статистиката на областната дирекция на МВР в Монтана в селата и градовете на региона има 5520 самотни мъже и жени. Повечето от тях са болни и възрастни. Трудно се снабдяват с хляб, а зимно време едва успяват да излязат на двора дори за дърва.

За траурния ритуал старците обикновено избират християнски или личен празник - най-често Задушница или рождения си ден, обяснява поп Георги. Както си му е редът, колят овца или кокошка, според възможностите си, правят курбан чорба, месят хлябове, редят трапеза с няколко вида манджи и шишета с ракия и вино. Някои дори подреждат край масите дрехите и вещите, с които трябва да ги изпратят към оня свят. Всичко си върви като на истински помен. Само дето няма покойник”, споделя отчето.

Първата панихида на живо на свещеника от Лом го хвърлила в шок, не крие той. Преди години негов приятел - поп във видинско село, го помолил да го замести при опяването на две сестри близначки.  Когато отишъл в посочения дом обаче, свещеникът заварил само един ковчег и жена, навела глава над него. Както повелява канонът, попът запалил свещ, сложил я в ръцете на „покойницата” и чак тогава видял, че е жива.

„Имаме много стари и самотни хора в селото. Голяма грижа са ми, защото трудно се справят с живота и са на крачка от отвъдното, а няма кой да ги крепи. Децата им обикновено са в по-големите градове или в чужбина и рядко идват да ги видят. Обикновено ги погребваме за сметка на общината”, разказва кметът на монтанското село Славотин Личко Цолов.
Пенсионерите споделят, че в тъжните помени, разигравани приживе, често има и веселба. Отначало обстановката е малко официална и скована, даже повече отколкото след истинските погребания. Все пак присъствието на „виновника” за събитието жив сред останалите, които трябва да го жалят, си е стряскащо и конфузно, споделят присъствали на странния обичай. С напредването на времето и  чашите с ракия и вино обаче гостите се отпускат, гласовете се повишават, еква смях, а често се понасят и песни.

„То и след истински погребения понякога панихидата прераства във веселба, още повече ако покойникът е бил някой зевзек и историите му се помнят и преразказват като вицове. Случвало се е, понаправили главите, и хорце да друснем на изпращането на някой набор”,  твърдят дядовци.

Панихиди на живо, които се правят в последните години от стари и самотни хора, не са ново явление, коренът им е в далечното минало, коментират историци пред изданието.

Ритуал, наречен „помана на живо”, съществува от векове в част от крайдунавските села във Видинско. Хората, които символично се изпращат на оня свят, седят на отделна маса от гостите и мълчат през цялото време. Трапезите се отрупват с храна и вино, раздават се дарове, свещеникът чете молитва, а оплаквачките нареждат скръбни думи.

В миналото древният ритуал, съчетал езичество и християнство, е демонстрирал постигнатото от хората с труд, вяра и смирение и е изпращал в отвъдното молба за достойно място и в другия живот.