Спри да спасяваш хората

Източник: zdravaistoria.com


Спасяването и обгрижването имат специфично значение. Ние спасяваме хората от техните отговорности. Грижим се за отговорностите на хората вместо тях. След което им се ядосваме заради това, което ние сме направили. И в крайна сметка се чувстваме използвани и се самосъжаляваме. Това е моделът на триъгълника спасител-обвинител-жертва.

Спасяването и обгрижването са синоними. Тяхното значение е тясно свързано с улесняването. Улесняването като дума жаргон в психологията означава разрушителна форма на помагане. Например, всички действия, които подкрепят един алкохолик да продължава да пие, предпазват го да понесе последствията от действията си или по някакъв друг начин му помагат да продължи да пие, се считат за улесняващо поведение.

Ние спасяваме всеки път, когато поемем отговорност за друго човешко същество – за неговите мисли, чувства, решения, поведение, израстване, добруване, проблеми или съдба. Следните действия представляват спасяване или обгрижване:

– Правим нещо, което наистина не искаме да правим.

– Казваме „да“, когато искаме да кажем „не“.

– Правим нещо за някого, въпреки че този човек е напълно способен да го направи сам за себе си и би трябвало той/тя да го свърши.

– Задоволяваме нуждите на хората, без да са ни помолили за това и то още преди да сме се уговорили да направим конкретното нещо за тях.

– Извършваме повече от справедливия си дял работа, след като са ни помолили за помощ.

– Системно даваме повече отколкото получаваме в определена ситуация.

– Опитваме се да поправим чувствата на хората.

– Мислим вместо хората.

– Говорим вместо друг човек.

– Понасяме последствията от действията на даден човек вместо него.

– Решаваме проблемите на хората вместо тях.

– Влагаме повече заинтересованост и усилия в съвместна дейност, отколкото другия човек.

– Не си искаме директно това, което желаем, и това, от което имаме нужда.

– Спасяваме всеки път, когато обгрижваме другите хора.

Когато спасяваме или обгрижваме, може да почувстваме едно или няколко от следните неща: дискомфорт, ситуацията с дилемата на другия човек ни е странна; вътрешна принуда да направим нещо; съжаление; вина; чувство за святост; тревога; прекалена отговорност за човека или проблема; страх; чувство, че някой ни принуждава да направим нещо; слабо или силно нежелание да направим каквото и да е; повече компетентност от другия човек, на когото „помагаме“; негодувание, че са ни поставили в тази позиция. Освен това често си мислим, че човекът, за когото се грижим, е безпомощен и неспособен да направи това, което ние правим за него или нея. Така временно се чувстваме нужни.

Тук не говорим за актове на любов, доброта, състрадание и истинско помагане – ситуации, в които нашата помощ е поискана и необходима с пълно основание и ние наистина искаме да дадем тази помощ. Тези жестове са добрите неща в живота. Спасяването и обгрижването обаче не са.

Обгрижването изглежда като много по-приятелско действие, отколкото е в действителност. То изисква некомпетентност от страна на човека, когото обгрижвате. Ние спасяваме „жертви“ – хора, за които вярваме, че не са способни да поемат отговорност за себе си. Но жертвите всъщност са способни да се погрижат за себе си, въпреки че нито ние, нито те го признават. Обикновено нашите жертви просто си стоят на ъгъла на триъгълника (жертва-спасител-обвинител) и ни чакат да направим своя ход и да си поиграем с тях по ъглите на този триъгълник.

И след като спасим, неминуемо ще преминем към следващия ъгъл на триъгълника – обвинителя. Ние се възмущаваме и се ядосваме на човека, на когото така щедро сме „помогнали“. Направили сме нещо, което не сме искали да правим, направили сме нещо, което не е било наша отговорност, пренебрегнали сме собствените си нужди и желания и сега се ядосваме заради това. За да бъде ситуацията още по-сложна, тази жертва, този нуждаещ се човек, който сме спасили, не е благодарен за помощта ни. Той или тя не оценява достатъчно саможертвата, която ние сме направили за тях. Жертвата не се държи по начина, по който би трябвало. Този човек дори не взема предвид съвета, който с такава готовност сме му предоставили. Този човек не ни оставя да поправим чувствата му. Нещо не се получава както трябва, усещаме, че нещо не е правилно, ето защо събличаме самарянските одежди и започваме да подготвяме кладата.

Понякога хората не забелязват или се преструват, че не забелязват нашето раздразнение. Друг път ние самите даваме най-доброто от себе си, за да го прикрием. Понякога изкарваме целия си гняв навън, особено ако пред нас е член на семейството ни. И без значение дали показваме, позамазваме или правим всичко възможно да скрием своята тревога или негодувание, ние знаем какво се случва.

В повечето случаи хората, които спасяваме, могат да усетят промяната в настроението ни. Те вече знаят. И сега това е само извинението, което са си търсили, за да се обърнат срещу нас. Сега е техен ред в ъгъла на обвинителя. Това може да се случи преди, по същото време или след нашия гняв. Понякога жертвите реагират на нашия гняв. Обикновено това е реакция на спасяването от наша страна, което директно или индиректно им казва колко неспособни си мислим, че са те. Хората негодуват, когато им се каже или покаже, че са неспособни, без значение колко шумно самите те пледират некомпетентност. Те негодуват срещу нас, че добавяме обида към нараняването им – не стига, че сме им посочили тяхната некомпетентност, ами им се и ядосваме.

И тогава настъпва моментът за финалния ни ход. Отправяме се към нашето любимо място – ъгъла на жертва на дълбокото дъно. Това е предвидимият и неизбежен резултат от спасяването. Чувство на безпомощност, болка, мъка, срам и самосъжаление. Използвани сме – отново. Не ни оцениха – отново. Толкова усърдно се опитваме да помагаме на хората, да бъдем добри с тях. Ние стенем: „Защо? Защо това винаги се случва на мен?“ Друг човек се е възползвал от нас, наранил ни е. Чудим се, завинаги ли ще бъдем жертви? Вероятно, ако не спрем да спасяваме и обгрижваме.

Обгрижването не помага, то създава проблеми. Когато се грижим за хората и правим за тях неща, които не бихме искали да правим, ние пренебрегваме личните си нужди, желания и чувства. Ние оставяме себе си настрана. Понякога толкова се ангажираме да се грижим за хората, че оставяме целия си живот в изчаквателен режим. Голяма част от тези грижливи хора са постоянно забързани и претоварени и не се наслаждават на нито една своя дейност. Грижливите хора изглеждат изключително отговорни, но в действителност не са. Те не поемат отговорност за своето най-важно задължение – тях самите.

Ние, грижливите хора, постоянно даваме повече отколкото получаваме, след което се чувстваме използвани и пренебрегнати. Чудим се защо, след като ние предвиждаме нуждите на другите, никой не забелязва нашите нужди. И е напълно възможно да изпаднем в сериозна депресия от това, че нуждите ни не биват удовлетворени. Все пак един добър, грижлив човек се чувства най-комфортно, когато дава; ние се чувстваме виновни и ни е адски неудобно, когато някой ни дава на нас или когато ние самите правим нещо, за да удовлетворим нуждите си. Понякога можем да се асоциираме до такава степен с функцията да обгрижваме, че да се чувстваме разтревожени и отхвърлени, когато не можем да се грижим за някого или да го спасяваме – когато някой отказва да му „помогнем“.

Най-лошата част от обгрижването е, че се превръщаме в жертви и оставаме жертви. Вярвам, че много сериозни саморазрушителни поведения – злоупотреба с химически вещества, хранителни разстройства, сексуални проблеми – се развиват чрез влизането в ролята на жертвата. Като жертви, ние привличаме насилници. Вярваме, че се нуждаем някой друг да се грижи за нас, защото се чувстваме безсилни.

Може би се питате защо наглед разумни хора правят това спасяване. Има много причини. Много от нас дори не са съзнателни за това, което правят. Повечето от нас наистина вярваме, че помагаме. Някои от нас вярват, че ние трябва да спасяваме. Представите ни за това кое представлява помощ и кое – не, са объркани. Много от нас са убедени, че спасяването е великодушно дело. Дори може да си мислим, че е жестоко или безсърдечно да направим нещо студенокръвно като това да позволим на човека да изпита дадено чувство или да се изправи срещу него, да си понесе последствията, да се разочарова като чуе нашето „не“, да бъде помолен да откликне на нашите нужди и желания, и като цяло да бъде държан отговорен за себе си в този свят. Няма значение, че човекът насреща със сигурност ще си плати за нашето „помагане“ – цена, която ще бъде също толкова тежка, а може би и по-тежка от цената на това да изпита дадено чувство или да поеме отговорност.

Много от нас не разбират кои неща са наша отговорност и кои не са. Може би вярваме, че трябва да се паникьосаме, когато някой има проблем, защото това е наша отговорност. Понякога толкова ни писва да се чувстваме отговорни за толкова много неща, че отхвърляме цялата отговорност и ставаме напълно безотговорни.

Добре е да вземем предвид, че в сърцата на всички спасители се крие демон – ниско самочувствие. Ние спасяваме, защото си мислим, че не сме достатъчно добри или ценни. И въпреки че удовлетворението е мимолетно и изкуствено, обгрижването ни дава временна доза самочувствие, себестойност и сила. Точно както едно питие помага на алкохолика да се почувства по-добре за момент, така и действието да спасим някого за момента ни разсейва от болката да бъдем тези, които сме. Ние не се чувстваме достойни да бъдем обичани, затова сме доволни на чувството да бъдем нужни. Не смятаме себе си за достатъчно добри, затова се чувстваме принудени да направим определено нещо, за да докажем колко добри сме всъщност.

Най-прекрасното нещо на обгрижването е това да се научим да разбираме какво е обгрижване и кога го правим, така че да можем да спрем да го правим. Можем да се научим да разпознаваме спасяването. Време е да откажем да спасяваме. Време е и да спрем да позволяваме на хората да ни спасяват нас. Нека поемем отговорност за себе си и да позволим на другите да направят същото.

Извадка от книгата „Codependent no more” на Melody Beattie

Превод: Емилия Цанева