Глад, смрад, студ и терор в Бургаския затвор. Делят 1 хляб на 6 човека

Шефът Деян Костов обича показните мероприятия, тук награждава доволни питомци след волейболен мач през добрите времена

Ключови думи: Бургаски затвор, Бургас, затвор, Деян Костов

Тема в развитие

Защо си навират дръжки от кафемелачка в Бургаския затвор Писмо до Янчо Желев, служител на бургаския затвор Глад, смрад, студ и терор в Бургаския затвор. Делят 1 хляб на 6 човека

виж още

скрий

Така започва изповедта на една майка, чийто син попада зад решетките за втори път и може да направи сравнение с условията в затвора  през 2009 г. и сега. Публикуваме записа без редакторска намеса, като очакваме реакцията на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, както и на самия шеф на затвора Деян Костов, чиято задача напоследък е да урежда напудрени репортажи с послушни и талантливи затворници в някои медии. Вероятно, за да се застрахова срещу появата на критични публикации. Доволните образи на художници-затворници и библиотекари в някои вестници обаче отприщи обратния ефект, затова очакваме от него да реагира – истината ли казва тази майка или е пристрастна:

Синът ми е на 23 години, попада в затвора за втори път. Вече има една изтърпяна присъда през 2009-2010 г. Наркоман е и по тази причина започна с малки кражби, а сега е подсъдим за грабеж на златен синджир. Зад решетките е отново от септември м.г. Очертава му се да бъде лишен от свобода поне за още около две години. Но аз се съмнявам, че ще излезе жив оттам. Изобщо не може да се говори за някакъв възпитателен ефект от престоя му. Сега е на 23 години. Не защитавам постъпките му, но искам да се знае истината от обществеността, защото тя е жестока.

Започвам с кошмара, който стотици близки и роднини изживяваме, докато чакаме пред вратите на затвора за свиждане. Свиждането е два пъти в месеца. За да видим момчето си, сутрин заставаме под навеса до автобусната спирка в 4.00 часа, за да можем да си запишем ред и да сме сигурни, че ще ни пуснат.  Ако отидем след 6 часа шансовете ни се свеждат до нула. В нашето положение са всички останали роднини на още около 1 200 затворници, натъпкани зад оградите. Подчертавам, че този затвор е с капацитет за 550 души. Първата група, която се допуска до свиждане е в различни времеви диапазони, според настроението на дежурните пред пропускателния пункт. Някои започват да пускат в 9,30, други в 10, трети – чак към 10,30 часа. Няма установен час. Стоим под навеса на спирката, която може да поеме не повече от 20 сгушени граждани. Останалите зъзнат отвън. Снабдяваме се с бележки, които да гарантират реда за влизане. Много често, особено по Коледните и новогодишни празници настават побоища отвън, защото чакаме около 20% българи, останалите 80% са цигани. Струпваме се стотици. Обикновено ни разпределят в по 11-14 групи по 10 човека. Представете си какво става, когато един или двама скъсат бележките си или ги фалшифицират и опитват да изместят по-рано дошлите. Полицаите ни оставят да се саморазправяме помежду си и гледат сеир. Пускат първата група при десет затворници.  Обикновено идват по 5-6 души при един затворник. Когато аз и съпругът ми дойдем да видим сина си, на практика единият от нас стои в профил, защото мястото пред прозорчето е 50 см. Има само дървени прегради между нас и останалите посетители, които едновременно говорят с другите девет затворници. Синът ни стои срещу нас през две мрежи, между всяка има по 50 см, пред нас има трета мрежа. Започваме да крещим, за да се чуем, защото всички останали крещят по същата причина. Светлината е отзад, ние виждаме силует, но не и лице и тяло. Освен, че не го чуваме, ние не можем да видим и как изглежда. Имаме право на 40 минути свиждане. Ако през това време имаш нужда от тоалетна, такава няма. Навън също няма. Единствената тоалетна наоколо е в заведение извън затвора, представете си посред нощ, когато е затворено, как се чувстват хората, които зъзнат отвън с часове.

В килията, където е синът ми, са 9 души, на всеки се пада под 1 кв.м място, леглата са на три етажа. Вечерно време всеки се изхожда по малка и голяма нужда в собствената си кофа. Нашата е с капак, но на другите – не. За къпането забравете. Топла вода в затвора няма. Успяхме да вкараме бързовар и в кофата за изпражнения синът ми си топли вода, за да се поизмие или да натопи премръзналите си крака, защото парното се пуска по изключение – когато студът стане кучешки.

В скоро време няма да имат и стол, защото столът се прекроява в момента на нови килии. От нас пазачите приемат храна само веднъж месечно. Когато синът ми лежа тук през 2009 г. казваше, че за закуска им давали чай, няколко маслини, хляб и парче масло. Имало и пастет достатъчно. В празнични дни за обед получавали кюфте или кебапче. Хлябът винаги му стигаше. В момента хлябът не стига! Един хляб от 700 г го делят на шест човека! Негов съкилийник намерил в чорбата си нокти и оттогава момчето ми спря да отговаря на въпроси за прехраната, защото при всеки наш опит да разберем как се чувства, започва да повръща. Само ми казва да му носим повече трайни неща - маргарин, конфитюр и хляб. Преди всичко хляб!

В момента един надзирател отговаря за 20 души. На етажа, където е синът ми 80% са наркомани, 10 % цигани и 10% хомосексуалисти. Половината искат да работят, но такава възможност няма.

Чувала съм, че в Стара Загора имало стая за посетители извън затвора, където хората да се приютят, както и преграда с шпертплат, с телефони. И най-притеснителното е, че няма ред -  полицаите си придават важности, сигурно и те са изнервени. Затова не им пука за разправиите отвън. Най ми тежи това, че нито мога да видя момчето си, нито мога да го чуя, когато отида на свиждане.

P.S. Господин Костов, очакваме да ни отговорите каква част от разказа на тази майка отговаря на истината. Ако не отговорите, ще тиражираме отново и отново тази изповед, за да стигне до европейските институции. Дано тогава някой се намеси и види какво става зад стените на Бургаския затвор.