Да живее скръбното самобичуване
В България смъртта доминира раждането не само, когато се изнасят тревожните факти за отрицателния естествен прираст на населението. Демографският срив разкрива само безстрастно калкулираното статистическо измерение на голямата, гадна българска криза.
Културният пласт е не по-малко значим и неприятен и обгръща студените цифри с черния креп на гибелна образност, фанатичен фатализъм, ендемичен песимизъм, усещане за колективна зла участ и квази-религиозно проклятие.
Мрачната привързаност към човешкия свършек пронизва концепцията за национално самосъзнание, подчинява светогледа в ритуала на скръбното самобичуване.
Тържеството на смъртта по тези земи няма философско-поетичен характер, както в екзистенциалния шедьовър на Ингмар Бергман "Седмият печат", а по-скоро обединява мазохистична митология и гробовни битови традиции.
Мъченичество и некролози. И черни панделки.
Изтерзаната ни идентичност се осмисля през човешки жертви.
Един път в канона на православието с разпъването на Исус Христос и втори път в контекста на чисто българската борба за смисъл с обесването на Васил Левски.
Това са и двата най-важни празника в страната - Великден и смъртта на Апостола. Не раждането и живота, а гибелта.
Ситуацията с другата икона на българската революция - Христо Ботев - е идентична.
Ще кажете "е, да ама при Исус е две в едно - смърт и Възкресение".
Само, че акцентът винаги пада на мъченията, страданията/страстите, предателството, греха и горчивата чаша. Така е с повечето митологични или исторически наративи, оформящи народната психология.
Толкова е трудно за обществото да избяга от фолклорната меланхолия, от комплекса си на жертва, от култа към смъртта.
Модерните пейзажи в малкото развиващи се урбанистични зони в България не могат да маскират почти племенната привързаност към оттеглилите се в небитието.
Градове и села из татковината приличат на галерии от страната на сенките - със стотици некролози, залепени по частни и обществени пространства и един върху друг.
Доминиращата култура на траурни листовки създава потискаща естетика.
Осмислянето на смъртта, отдаването на почит към загубените близки и зрелия подход към лимитираното време са важни за менталното здраве, ала общественото потъване в мъртвешка образност издава страх, неразбиране и презрение към живота.
Музеят на мъката, построен от колективния жертвен комплекс, подслонява жестоко обезценяване на най-величественото усещане - съзнанието.
Прекалено много хора в страната не си харесват живота и държат да развалят удоволствието от съществуването и на другите.
Вайръл клиповете от Великден с безумното поведение на шофьори по изстрадалите пътища български са като тийзър на чудовищното ожесточение, себеомраза и самосъжаление маркиращи токсичната атмосферата на недоволство и празнина.
В светлината на мрачната култура на почит към смъртта и страданието, систематичното призово класиране на България в класации за най-нещастни нации е закономерно и логично.
Всички сме прецакани, животът е кофти, траурът е тренди.
Раждането е кълбо от неприятности, погребенията са шествия с кетъринг и афтър-парти.
Сякаш появата на нов човек на Земята е поредно проявление на злата участ - "още един бъдещ нещастник", "как само ще го удари живота".
Това е битието в очите на самобичуващите се страдалци - изпитание, мъка, низ от болки и неприятности. Животът те удря, омаломощава, обезкуражава. Смъртта те освобождава.
Оттам и приказката за покойния - "той си е добре вече, ние да му мислим". Звучи забавно, но в повечето случаи хуморът е изцеден от подобни ситуации и броди там неосъзнато.
Както когато българското възмущение от пародийно изобразяване на страната в инсталация на чешкия артист Давид Черни прие формата на цензуриращ черен креп.
Метафорично блокиране на способността за самоирония с траурен символ, сигнализиращ, че хуморът е мъртъв.
Ако има нещо, което трябва да възкръсне, то е именно смехът над себе си и трагичните обстоятелства. А гримасата на щастие ще роди нови хора и нова култура. Добави Коментар