На политическия връх гърми и трещи, а в подножието му някой яде хайвер

На върха гърми и трещи. Политическите фронтове се пренареждат, гръмотевици се сипят от парламентарната трибуна и телевизионния екран. От време на време в общественото пространство проблясва и по някой светкавичен морален жест – колкото да озари за миг хаоса, преди отново да потънем в мъглата на безотговорността. Облаците над държавата ни се сгъстяват, натежали от неизпълнени обещания, фалшиви усмивки и забравени реформи.

И докато бурята назрява, долу, в подножието на политическия връх, животът тече по друг ритъм – безмълвен, лъскав, безоблачен.

Докато някои търсят убежище от стихиите, други са си устроили вечна пролет. Един от тези топли оазиси е Висшият съдебен съвет – институция, която по закон би трябвало да бъде гарант на правосъдието, но по реалност се е превърнала в бастион на неподвижността. Три години след изтичането на мандата си, членовете му продължават чинно да заемат местата си – не от дълг, а от навик. Не се знае дали през това време са успели да свършат нещо полезно. Не откривам такава информация в интернет. Но пък всеки месец – редовно, както слънцето изгрява над жълтите павета – във ВСС се раздават заплати и бонуси, които през 2024 година, според медийни публикации, надхвърлят 4.2 милиона лева.

Някой ще каже: „Но съдебната власт е независима, тя няма общо с политиката.“

Да, така е написано в Конституцията.

Само че на практика властите у нас не са разделени – те са оплетени като кадаиф, в който никой не знае къде свършва едното и започва другото.

В центъра на тази сладка плетеница стои и името на Борислав Сарафов – временният главен прокурор, който отдавна е преминал отвъд всеки „временен“ хоризонт. Шегаджии подхвърлят с усмивка, че той самият отдавна би напуснал поста си, ако не беше един малък административен детайл – че някой все пак трябва да подписва, за да може прокурорската колегия да получава заплатите си.

И докато съдебната власт проспива реформите си, по други кътчета на държавата се живее не по-малко сладко. В бордовете на държавните предприятия цари истинска идилия – петцифрени възнаграждения срещу нулева отговорност. Около всеки изпълнителен директор винаги има кръг от 4–5 назначени „експерти“, чието основно задължение е да бъдат приближени. Те не решават проблеми, не поемат отговорности – те просто съществуват комфортно, като живи гаранции за политическа лоялност.

Встрани от всичко това, почти незабележима, се кипри една друга институция: омбудсманът. Един национален и десетки общински. Мисията им е да защитават гражданите, но на практика са се превърнали в тихи чиновнически пристанища, където работният ден тече в идеален синхрон с кафемашината. Там няма нито гръмотевици, нито ветрове. Само безкрайна тишина, която звучи като песен за административен комфорт.

И така – докато горе гърми, долу тече мед и мляко.
Докато на политическия връх се водят битки за власт и оцеляване, в подножието има хора, които отдавна са намерили своя формула на щастието – малко труд, много комфорт и пълен имунитет срещу бурите на деня.

Затова, ако млад човек днес реши да прави кариера в държавната администрация, нека се замисли. Не е нужно да се катери по хлъзгавите върхове на властта. Там вятърът е студен и облаците са тежки.

По-добре да се прицели в някой от онези слънчеви оазиси в подножието – където не гърми, не трещи, телевизионните интервюта и славата не са ежедневие, но пък винаги има хайвер за закуска.

Още от автора:

Българска работа – пак и пак проверяваме защо се е обърнала каруцата, след като се е обърнала

Партия на шофьорите се паркира в чешкия парламент и в новото правителство

Можем ли да опаковаме бургаския мост в стила на Кристо?

Ще реагира ли Синодът след бургаската заря или стандартът му е двоен?

Общинските съветници избягаха от отговорност и оставиха бургаските писатели без дом

Двуполюсният политически модел не търпи тройна игра – кой ще отпадне?