Недялко Йорданов: Христо Фотев беше моят по-голям брат – и в поезията, и в живота

Източник: Блиц

Недялко Йорданов е роден на 18 януари 1940 г. Бургас. Завършва Софийския университет, специалност българска филология, през 1962 г. Една година е учител по литература в Малко Търново. От 1963 г. до сега работи единствено в театъра. До 1983 г. е драматург на Бургаския драматичен театър "Адриана Будевска", а от 1983 до 1990 г. му е художествен ръководител.

От 1990 до 1999 г. е драматург и режисьор на театър "Възраждане" София. Недялко Йорданов издаде всички свои авторски песни в шест диска, както и песнопойка с текстовете на песните. Дисковете носят заглавия: "Някога, някога", "Сцената е моят дом", "Усмихни се, любов", "Ваничка", "Бог да пази България" и "Колко си хубава, Господи" (последният по стихове на Христо Фотев). Поетът има три внучета.

- Нека се върнем в родния ви Бургас, този град на поетите и на артистите, тъй като на Благовещение, на 25 март преди 82 г., е роден големият лирик и ваш приятел Христо Фотев. За съжаление, той си отиде от нашия свят и ни липсва много. Моля, разкажете за него, по вашия си начин?
- Христо беше моят по-голям брат – и в поезията, и в живота. Няма и няма да има друг такъв поет като него – той беше целият изтъкан от поезия. Но поезия бохемска, като на Артур Рембо, поезия любовна, като на Шекспир, поезия философска – като на Гьоте, поезия възвишена, като на Яворов, и поезия на ежедневието и делника - като на Атанас Далчев. Но всичко това, събрано в едно – представляваше този „фотевски” поетичен букет, необясним и единствен и заедно с това достъпен и за най-обикновения читател.

Той направи думата Бургас една от най-поетичните думи в езика на поезията. Роден в Истанбул, доведен като дете от родителите си – тракийски бежанци, в Бургас, той стана един от символите на този най-романтичен и най-уникален град в България. Уви, след промените се премести в София, където се озовах и аз, и софийският климат не му пасна. Вегетираше дълго и мъчително и си отиде в бедност на 68 години.

- Сред дисковете с ваши песни и стихове има един, който носи заглавие на неговото стихотворение “Колко си хубава, Господи” – това не е случайно при поет като вас. Тук наред с емоциите има и оценка, признание и още, и още за Фотев. Как е?
- Преди 38 години направих един спектакъл по стихове на Христо в Бургаския театър. Казваше се „Словесен пейзаж”. Участваха осем артисти, които пееха Христовата поезия по моя музика. Когато събрах авторските си песни в шест диска, възстанових тази моя музика и ги изпях всичките отново. Кръстих този диск „Колко си хубава, господи”.

- Един ваш колега преди време нарече Христо Фотев “Малкият принц на любовната ни лирика”, но аз не мога да забравя и вашето прекрасно стихотворение “Любов необяснима”. Защо днес и сега имаме повече нужда от поезия, изкуство и... любов?
- Наистина в момента има поетичен бум благодарение на интернет. Хората имат нужда да споделят самотата си с другите, макар и анонимни, макар и зад екранчето на компютъра. Поезията, както и изкуството могат да ни спасят от омразата, злобата, завистта и безнадеждността, които са ни обхванали днес.

- Спомням си, че мемориалният ви роман “Здравей, аз” предизвика голям интерес. Какво си остава най-важното за човешкия живот за вас?
- „Здравей, Аз” беше първата част от тази моя автобиографична тетралогия от четири романа. Това е една изповед, абсолютно откровена и искрена, за всичко, което съм изпитал в този дълъг вече живот, който още живея. Постепенно разбрах, че най-важното е да оставиш чисто име на децата и внуците си и те да не се срамуват един ден от теб.

- Вашите страхове и разочарования?
- Страх ме е за синовете ми, които в момента са във врящия котел на мръсната политика като журналисти. Страх ме е и за внучката ми Тамара, която учи в Американския колеж и догодина ще замине за чужбина.

- И понеже поетите са вечните оптимисти, какво ще кажете на обезкуражените от политиката, от духовната и материална криза?
- Имам една песничка за Волните птички божии, в която се казва:

Но дали е така,
както външно изглежда?
Има нещо над нас,
има даже надежда
или нещо, което
на надежда прилича,
че човекът все пак
е роден да обича.
И макар че това
невъзможно е днеска
в тази нервна и болна
политическа треска,
казват – има симптоми,
че тя ще отмине
след 15, след 20
или 30 години.
Следователно шансът
съвсем не е малък.
Затова да преглътнем
горчивия залък.
Затова да запазим
във времето тежко
малко нещо от Бога
и нещо човешко.

- Знам, че обичате много театъра, който обаче винаги ви е създавал много главоболия. Ще видим ли в скоро време нещо ново от вас на сцена? Знаете с какво огромно нетърпение хората очакват и вашите моноспектакли – нали ще продължавате? Имахте здравословни проблеми, преминаха ли?
- Малко се пооткъснах от театъра, но продължавам да бъда на сцената с моите рецитали. Имам две идеи за пиеси, но дано ми стигне времето да ги напиша. Наистина миналата година точно през месец март едва не си отидох от този свят, но благодарение на лекарите от Бургас и Военномедицинска академия прескочих, както се казва, трапа. Сега съм добре и в кондиция.

- Всички познаваме завидния ви спортен дух. Играете ли редовно тенис, побеждавате ли и кого?
- Да, още през лятото почнах отново да играя тенис, но преди два месеца скъсах сухожилието на рамото и трябваше да прекъсна… Обаче… нека си остане между нас… отново почнах да играя напук на лекарите. Може би скоро ще мога пак да се състезавам. Нали преди години бяхме с теб в един отбор.

- И накрая, понеже сте и дядо, както и да изглеждате и да се чувствате, няма как да не се вълнувате от изявите на внуците ви Тамара и Самуил. Как се развиват те, наследили ли са артистичността на съпругата ви, г-жа Ивана Джеджева?
- Тамара и Самуил са моята любов, откакто се появиха. Ако знаех колко е сладко да имаш внуци, нямаше да си губя времето да правя деца – щях направо да правя внуци. Самуил е тенисист като мен. Десетгодишен е, но вече е носител на купи и медали от републикански първенства на неговата възраст. Тамара е страхотна артистка – като баба си наистина, но едва ли ще предпочете тази професия. Но вече си имам и още една внучка от сина ми Асен, която носи името на моята майка Кина. Тя е съвсем малка още, но вече ме познава.