Джихадист: Искам най-доброто за сина ми - да се взриви!

Източник: PIK.BG

"Искам синът ми да умре, за да отиде в рая, всеки баща иска най-доброто бъдеще за децата си, а най-доброто бъдеще за моя син е джихадът в Сирия.“ Този отговор получава коренспондент на в. Труд в Сирия от бащата на 5-годишно дете войник, спасено от тренировъчен лагер на фронта Ан Нусра (официалният клон на „Ал Кайда“ в Сирия).

Бащата, Рушан Азакеф от Туркменистан, е арестуван от сирийски войници в автомобил, пълен с експлозиви, в Алепо, Северна Сирия. Сред бомбите в колата те откриват и сина му, както и лаптоп с видео от военната подготовка на детето. 5-годишният Абдул Шахид от Туркменистан е един от стотиците деца войници в Сирия. Срещам се с бащата и детето в една от най-строго охраняваните сгради в Дамаск – външното разузнаване на сирийския режим, където цивилни военни провеждат разпити на арестанти. Преди това искам достъп до открития лаптоп и правя презапис на видеата.

В един от видеоклиповете малкият Абдул получава автомат и инструкции как да стреля и „убива неверници“, заобиколен от други деца, които вместо играчки, държат оръжие. В друг видеоклип 5-годишното момче е обучавано как да приготвя самоделни бомби заедно със свои връстници под зоркия поглед на баща си. В трето видео бащата на Абдул изпраща самоубиец атентатор да се взриви в затвора в Алепо в камион, пълен с експлозиви.

„В Рая ли отива Абу Хорейра (името на атентатора – б.р.), пита детето, а баща му отговаря: „Искаш ли да отидеш с него?“ Абдул влиза с любопитство в стаята за разпити, придружен от приемното семейство, което временно се грижи за него. Майката на Абдул и петте му братя и сестри, на възраст от 3 до 11 г., са в неизвестност.

Въпреки че бащата отрича да знае къде са, според източници на „Труд“ тя вече живее с останалите си деца в сирийския град Ракка, обявен за столица на провъзгласения от джихадистите Халифат. Абдул изглежда щастлив, стиска плюшено мече в прегръдките си вместо автомат и само ужасът в очите му издава болката от изгубеното детство. Отказва да види баща си и излиза да играе навън. В стаята влиза бащата – 35-годишен туркмен, окован с белезници, и неохотно започва да отговаря на въпросите ми кой е и защо е дошъл в Сирия с цялото си семейство.

Моля надзирателите да разрешат на бащата да види сина си през прозореца и се взирам в очите му. Празен поглед, без емоция. Опитвам се да овладея своята, когато бащата не реагира при вида на сина си и продължава разказа си с равен тон и чувство на изпълнен дълг. Твърди, че изпитва вина, но не защото е обучавал сина си да убива, а защото в момента детето е разделено от семейството си и той е в затвора. Разказва за джихада в Сирия като свещен дълг, който е трябвало да изпълни. Въпреки присъствието на надзирателите и заплахата от доживотен затвор (наказанието, което сирийският режим налага на осъдените за тероризъм), Рушан не отрича стореното и твърдо вярва в идеологията на „Ал Кайда“.

Приемното семейство на Абдул ме кани в дома си – тристаен апартамент в предградията на Дамаск, с прекъснато електричество заради ракетните обстрели. Семейството ползва генератор за ток, който ще изключи осветлението след няколко минути – достатъчни да почувствам уюта и топлината на скромно жилище, отрупано с играчки за малкия Абдул. От съображения за сигурност приемните родители ме молят да не разкривам точното местоположение на дома и самоличността им.

В апартамента има още две деца, които посрещат туркменското момче като най-малкия член на семейството. Абдул вече проявява чувство на привързаност към тях и започва да разбира и говори на арабски език с новите си братя. „Когато видеше пушка, започваше да вика: „Аллах е велик“, да играе на войник и да се прави на джихадист, но ние го отдалечихме от тази среда, той започна да гледа детски филми и да играе като нормално дете“, разказва приемната майка на Абдул. Сирийското общество е силно консервативно и нейното решение да се грижи за детето на джихадист предизвиква полярни реакции в квартала.

Въпреки обществената нагласа тя приема малкото момче в дома си и твърди, че грижата за него не е саможертва, а човешки дълг. „В началото питаше къде са родителите му, но постепенно започна да забравя за преживяната травма. Аз никога не съм му казвала да забрави майка си. Аз съм му леля, но не майка.“ Сирийското законодателство не разрешава осиновяване, когато детето има живи роднини, затова съдбата на момчето засега е неясна. Властите в Дамаск са изпратили писмо до посолството на Туркменистан в Ливан да издири и уведоми роднините му, но до момента няма отговор. Никой не търси Абдул. Дори собствената му майка, а баща му пожелава „най-доброто бъдеще“ за своя син – смъртта му.