Петя Дубарова – страданието й носеше щастие...

На днешната дата се навършват 36 години от смъртта на Петя Дубарова – поетесата, която мечтаеше за по-добър свят, която беше „бяла и добра”, която „живееше нечута”, а същевременно „цялото небе живееше в нея” и, която завинаги остана на 17 години…

„Най-младата поетеса сред големите творци” е родена през 1962 в Бургас. Майка й, Мария Дубарова е прогимназиална учителка, а баща й Стойко Дубаров е работник-майстор в един бургаски завод.

Още от ранна детска възраст, преди да се е научила да пише, тя съчинявала стихове и игрословици. 

Завършва училище „Иван Вазов” в Бургас и продължава обучението си в Английската езикова гимназия отново в същия град. 

Първите публикации на поетесата са във вестниците "Септемврийче" и "Народна младеж", както и в списанията "Родна реч" и "Младеж". А през 1978 г.

Петя участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров  - "Трампа".

Усмихнатата, лъчезарна и общителна Петя е имала много приятели.

Тя често провеждала литературни четения пред съучениците си.

Петя категорично следва идеалите и възгледите си. До края.

Стиховете, които е написала са в духа на едно „ново поколение”, което не иска да се примири с унификацията, лъжата, лицемерието...

През 70-те години в България, Петя Дубарова определено се отличава от останалия литеартурен свят. Тя пише не само оригинални поетични творби, а и импресии, приказки и разкази, естетизиращи природните стихии.

В дневника си, в една от последните си изповеди Петя е написала:

„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!”

„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …”;

„Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…”;

„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”

Петя Дубарова се самоубива с приспивателни таблетки, ненавършила 18, на 4 декември 1979 в дома си в Бургас. Версиите за мотива на младата поетеса витаят и до днес. 

Преди да напусне този свят, Дубарова е оставила предсмъртно писмо:

„ИЗМАМЕНА

МЛАДОСТ

ПРОШКА

СЪН

СПОМЕН

ЗАД СТЕНИТЕ НА ГОЛЯМАТА КЪЩА

ТАЙНА”

Единствената й стихосбирка, издадена посмъртно през 1980г. е „Аз и морето”.

Стихотворението „Настроение” е част от творбите, включени в нея:

НАСТРОЕНИЕ



Препъна се във облака небето

и падна като купола на храм.

Извика нещо с писък самолетен.

А после аз видях, сърдит и ням,



как нощен дъжд приведен подковава

на облака изрязания ръб.

И синя радост в мене разклонява

короната си, мощна като дъб,



защото като палава минута,

внезапно грабната от дълъг ден,

живея аз от никого нечута,

а цялото небе живее в мен.