Наръчник за кандидат-студенти и защо избрах да уча в чужбина

Автор: Анна ИЛИЕВА, стажант-репортер във Флагман.бг, студент в University of Salford, Manchester


Образованието в чужбина е един от наболелите въпроси в България. Използвам определението наболял, защото не е нормално една държава да се разделя с голяма част от способните си кадри, също и родители да се разделят с децата си, а и приятели, които не знаят кога пак ще се видят.
Като човек, който е избрал да учи „надалеч”, много често трябва да отговарям на въпросите  „И как е там?”, „Харесва ли ти?”.

Нека разкажа за това разтегливо понятие „там”. За него сте чували и чели какви ли не размисли, противоречиви и крайни мнения.

Стъпките, за да учите „там”, не са никак лесни, в разрез с всички, които мислите, че е нужна само „една диплома – и си там”. Поне моите не бяха.

Родителите ми са амбициозни хора, те настояваха 12 клас да не е пропилян клас за мен. Трябваше да имам вариант и за България. И по този начин, с битката на два фронта – се запознах и със стъпките към висшето образование в България, и с това какво трябва да се направи, за да замина и да уча в Англия.

Да започнем с България. Общоприето е, че за да влезеш в хубава специалност и за да попаднеш в  хубава среда – трябва да държиш изпити, за които да се подготвяш две години. С частни уроци, разбира се.

Реших да кандидатствам право в СУ „Св. Климент Охридски”. Противно на алгоритъма за успешно взимане на кандидатстудентските изпити, аз не ходех две години на уроци по български и история. По история не бях на уроци, а успях да се подготвя с материалите и знанията, които моята учителка в Английската гимназия ми даде. По български език ходих на уроци до 12 клас. Успях да вляза във всички специалности, които бях изброила в списъка за кандидатстване на Софийския университет, включително и право.

Обаче се отказах от това право, за да замина в Англия и да уча журналистика в Манчестър.

А стъпките, които човек трябва да извърви, за да стигне в хубав университет за специалността, са си доста. Започваш да вървиш натам, когато вземеш решението да учиш в чужбина и когато започнеш да градиш себе си.

Разбира се, трябва език. Човек, за да докаже, че има познания над нещо, се нуждае от сертификат. Сертификатите, които може да се използват, са няколко и работата върху тях започва малко по-отдалеч от началото на кандидатстудентската кампания.

Трябва да се занимаваш и с всевъзможни извънкласни дейности –  доброволчески кампании и/или любителски неща, свързани с бъдещата желана специалност (тоест първи стъпки в изграждането на CV).

Следва изборът на университет. Много хора правят грешката да заминат в случаен университет, колкото да могат после да се гордеят, че учат в чужбина. Но, реално, в чужбина скоро разбират, че не могат да се похвалят с мястото където учат, защото на чуждия пазар никой не е чувал за това учебно заведение и това автоматично ги прави неконкурентоспособни.

Затова е хубаво да се поработи и да се отдели време на добро проучване на университети, на класации и различни гледни точки по форуми.

След това, когато университетът си избере кандидата, те изпращат изисквания към него. Може би ще изискват отлични оценки на матурите или повишаване на един предмет от дипломата. Да, матурите, все още са неизвестни, защото кампанията в Англия започва още през зимата и учениците до края на учебната година вече могат да се ориентират къде ще учат. Това го считам за плюс, защото нещата се случват бързо и организирано и учениците на губят толкова много средства и време да пътуват и да се разхождат по институции чак до средата на лятото.

Също, могат да изпратят и индивидуална задача (изпълнение на портфолио) в зависимост от специалността. Те си избират студентите по това колко учениците се интересуват от специалността, дали са подходящи за бъдещите дисциплини според техния талант и страст за бъдещите дисциплини. Всички знаем, че в България не е така. Чували сме много хора, които харесват и разбират от химия, но нямат възможност да похарчат известна сума пари, за да влязат да учат медицина, с помощта на двугодишни уроци.

За моята специалност от настоящия ми университет поискаха да направя портфолио, което съдържа есе на тема защо искам да уча точно тази специалност, точно в този университет; видео с актуална новина и видео, показващо моя медийна работа и обяснение защо аз съм подходящ кандидат за техния университет.

На какво ме научи този университет?

Първо от чисто човешка страна. Научих се да живея самостоятелно, научих се да помагам на родителите си от финансова гледна точка, защото лекциите не бяха разпръснати из целия ден и в абсурдни часове, а са систематизирани и направени така, че да позволяват на студента да си има почасова работа и/или да стажува по специалността си. Освен това, имах шанса да опозная толкова много различни култури, да разширя гледните си точки, да се приспособявам изключително бързо в различна среда. След две години обучение и живот в чужбина, аз мога да твърдя, че се чувствам по-пораснала от моите връстници, които учат тук, защото съм се сблъсквала с толкова различни хора, сблъсквала съм се с проблема с разпределението на средствата – така че да ми остават достатъчно да се храня и да живея нормално и също успях да се науча да си разпределям деня между лекции и работа. Да, отделяш се от твоята комфортна зона, но това трябва да направи човек, за да нарече себе си зрял и отговорен.

Какво  е лошото на чужбина ли?

Отделянето от всичко, с което си свикнал и ти е познато, е нож с две остриета. От една страна ставаш отговорен, но от друга, може често да се чувстваш самотен в своята отговорност. Както казах, имаш шанса да се запознаеш с много хора. От всякакви нации, култури, религии, с различни схващания и характери. Да, имаш с кого да ходиш на кино, с друг да обикаляш безцелно улиците на града, с трети да ходиш на лекции, с четвърти да живееш, а с друг дори да хапваш някъде на интересно място с различна кухня. Но там е работата, че твоите хора  ги няма. Няма ги тези, с които можеш да правиш всичко наведнъж, няма я и странната бабичка на спирката, която в рамките на оставащите  5 минути до пристигането на автобуса успява да ти разкаже за живота си и дори да се опита да те омъжи за внука си... без дори да те познава.

Въпреки небезизвестната студенина на чужденците, аз заминах. Защото мисля, че си заслужава да отидеш в хубав университет. Разбрах за тази разлика на практика, когато отидох да стажувам в една от българските национални телевизии. Запознах се със стажанти от УНСС, които завършваха и аз се изненадах, че съм запозната с повече неща, отколкото те. Нека си признаем, че журналистиката не е ракетна наука.

За да умееш да си журналист, ти трябва практика, а не теория

Няма какво толкова да се учи по теория на журналистиката, освен мъничко история. Аз учих история на журналистиката точно 10 седмици в първия си семестър. Журналистът трябва да разбира и да умее да коментира всякакви теми. А аз на този стаж оцених, че мога да боравя съвсем спокойно с камера, че съм запозната с това как се създават видео материали, радио материали и как се пишат статии. Изненадах се, че три години по-големи ученици не са докосвали камера и не могат да боравят с нея. Изненадах се и че те на място в телевизията се учат на софтуера, използван за монтаж на кадрите.

И да обобщя, това, което споменах, че университетът не губи времето на студентите в излишни лекции за теории и предмети, които са еднакви, но с различни имена, не означава, че студентите в чужбина не учат. Напротив, учат, но само неща, които ще са им реално нужни в професията им.

Най-новите, най-важните и най-потребните материали, обвързани и с много практика.
Университетът в чужбина е институция, която работи за студента. Никой не би ти затворил вратата под носа, когато искаш да попиташ на какъв материал ще бъдеш изпитан. Напротив, дори биха ти назначили отделна среща с преподавателя ти.

Преподавателят, който между другото доста често няма пред името си акад. проф. д-р. Много голямо архаично светило в занаята си, а са хора от индустрията. Те са наясно с всички промени и нагледно показват какво се случва извън стените на този велик университет, в който се намирате.

В чужбина са наясно, че вие все още се учите и понякога не сте изобщо наясно какво се случва покрай вас и какво правите там. Но те насърчават това, насърчават ви да задавате въпроси,  изпитват вашите граници и ви пускат навън в непознатата среда, за да се учите сами от себе си и от обграждащата ви обстановка. Противно на това,

в България, набързо ще ви уверят, че вие действително сте некадърни,

 ще завършите специалността си, но ще си останете само с дипломата, защото „Уверявам ви, вие сте неспособни и аз с изпитите, които правя, обичам да ви доказвам това”.

Още повече, там позволяват на тези, които имат страст, да се занимават с професията си като стажанти към някоя фирма. Тук в България мисля, че повечето стажове са само фиктивни и в крайна сметка с всичко, с което оставаш, е чиста, суха теория.

Хората повтарят, че в чужбина хората винаги се чувстват имигранти. Така е, все пак не е това мястото, където си пораснал и не са тези улиците, на които си играл... дори слънцето не е същото. Ако въобще го има. Но само това. Човекът, ако е човек и успее да докаже страстта си, винаги може да се приспособи и да се наслаждава на живота.

Чужбина е силно индивидуално преживяване, убедила съм се в това. Но амбицията е това, което може да те закара там. Не безизходицата. С безизходица трудно се живее и в родината. После винаги човек може да се върне в родината си и да се гордее с това решение, защото той ще е достатъчно опитен, достатъчно „зрял” и достатъчно широкоскроен, за да се справи и да се опита да избяга от цялата тази несправедливост, вкоренена тук.