Престъпленията и наказанията на лошите момчета от соц аристокрацията

Исках да ги нарека „хулигани” или „лоши момчета”, но честно казано след като се позачетох за техните случаи, това ми се видяха доста меки определения. Всъщност тримата ни герои, освен синчета на тогавашния елит, можем съвсем не пресилено да наречем и престъпници, които се разминават тънко с наказанията си за деянията, които извършват, най-вече имайки в предвид времената, когато санкциите за престъпването на закона са доста по-строги от днешните. Няма как да не отбележа, че колкото и ниска да е била престъпността по времето на социализма, техните деяния са доста нагли и безскрупулни,а реакцията на тогавашните правоохранителни органи е доста мека. Все пак зад „прегрешилите“ стоят техните семейства, които са от най-голямото „Добрутро“ в Народната република, а лицата натоварени да раздават правосъдие няма как да не се съобразят с този горчив факт.

Това не е класация, нито шеговито намигане към читателите. Тук говорим за престъпления с характер на хулигански прояви, измама и деяние довело до реални жертви и пострадали хора.



Първият за който се сетих е Владимир Живков. Татовият син е арестуван два пъти, макар и за наистина хлапешки изцепки. Това по – скоро показва безотговорния му характер и лошо домашно възпитание, от колкото престъпен ум. За първи път той усеща белезниците около китките си като войник през 1971 г.. Владо е зачислен в Плевен, в редакция на вестник „Народна армия”. Един ден двамата с редактора полк. Стоян Генов отиват в Пловдив по работа. Влизат в един от нощните барове в Града под тепетата и се почерпват порядъчно. Силно наквасена компания се заяжда с тях и Генов изтърсва в самозащита, че това е синът на Живков. Тази заплаха обаче има обратен ефект. Групичките се сбиват и ги закопчават в тогавашното Комендантство. Генов и Владимир Живков са освободени преди изтичането на 24-часовия срок. Но не заради яки връзки, а тъй като по онова време никой нямал право да арестува полковник.

Втората случка си заслужава отделен абзац:



Скандалният Владко “обидил” Георги Димитров след запой в хотел “София”, сега “Радисън”. Наквасеният Живков тръгнал да обикаля посред нощ мавзолея. Вероятно се и облекчил наоколо. Охраната подала сигнал, че някой се гаври с вожда, и Владко бил отново закопчан. Той веднага се изфукал чий син е, но не му повярвали. Закарали го в Централното управление. Там дори изял порция плесници. Чак след това шефът на управлението полк. Станко Тодоров се сетил да пита партийните фактори дали, тоя Владко е „оня Владко”. Прилошало му като чул отговора… Вместо очакваното уволнение обаче, Първия му се обадил: “Малко сте го били. Трябваше повече.”



Проявите на нашите „герои” ескалират в следващия случай. Тук говорим за измама и син на известни партийни функционери. Янчо Таков кара едно от първите БМВ – та в София, с атрактивен жълт цвят. Може да има жена като Лили Иванова, на всичкото отгоре е високообразован и интелигентен. Защо решава да участва в прословутата афера с кожусите, разследвана от самата Държавна сигурност за мен поне остава загадка. Съдията по делото Пенчо Пенев напразно очаква някой да му звънне за ходатайства. Подсъдимият е син на Пеко Таков, заместник председател на Държавния съвет на НР България. Но позвъняване и личен разговор не последват и младият партиен „принц”, прекарва 2,5 години зад решетките във Врачанския затвор. Самият Янчо и до днес разпалено твърди, че е станал жертва на шумна афера, целяща да отклони вниманието от разследването за злоупотреби с фонд „1300 години България”.  В общи линии Янчо Таков е заловен на влизане през КПП Калотина, заедно с двама негови приятели, в автомобил пълен с луксозни палта. Разчитайки на неговия дипломатически паспорт, те се надяват да внесат стоката безпрепятствено и след това реекспортират за СССР. Стойността на „далаверата” е по 3000 лв. на човек, т.е. 9 000 лв. – крупна за времето си сума. По това време всяка злоупотреба от над 500 лв. подлежи на сериозно разследване и санкция.


В края на разказа ни идва ред на нещо доста по – ужасно. Далаверите и кръчмарските сбивания са нещо неприятно, но може да се случат с повечето нормални хора. Но да отнеме два човешки живота и да се измъкне без последствия, може само човек безочлив, закрилян от още по – безочлив покровител. Филип Найденов – Фатик е син на Исмет Тюркмен Шабан, който е широко известна личност в заинтересованите среди. Бащата е сириец по произход, който пристига в България през 60 – те години на XX век, след като вече има издадена смъртна присъда в Турция. Каквото и да се каже за него, по-скоро би било в сферата на предположенията и догадките. Сигурни са само участието в търговията с оръжия на Кинтекс и работа с контраразузнаването. Заради дарени антики на стойност над 200 000 долара , Шабан е удостоен с орден “Кирил и Методий” I степен.

През 1984 г. Филип Найденов гони като обезумял мерцедеса си по столичния булевард “Цар Борис Трети” /тогава “Девети септември”/. Не намалява скоростта на пешеходна пътека и размята във въздуха 3 пресичащи момичета, които се връщат от пързалката на стадион „Славия”. Две от тях са сериозно ранени, едното почива на място. Пътната трагедия се нищи от следовател от Софийско градско управление на МВР. Малкият Фатик оказва помощ на пострадалите и ги откарва до болницата. Съдът го приема за смекчаващо вината обстоятелство и му присъжда само 2 и половина години престой зад решетките. Бащата на едно от момичетата е полковник от ДС и се налага младежа да бъден местен в различни затвори, за да се избегне вендетата. В крайна сметка за семейството на момичето остава скръбта, а за галеника само лошия спомен от наровете в затвора.

Трите случая са нарочно подбрани в с различна тежест и последствия. Само така може да се получи пълна илюстрация на време, което повечето хора помнят като период на абсолютно спокойствие.

Автор: Стоян Гълъбов
Източници – blitz.bg, mutroteka.blogspot.com, focus-news.net .