Харесват ми млади интелигентни хора с ум, а не с компютър в главата

Автор: Николай МОСКОВ
Източник: 24часа

- Г-жо Кабаиванска, пак идвате отнякъде, какво толкова ви ангажира, та сте все в движение?

- Какво правя ли? Занимавам се с младите таланти от 20 години и непрекъснато имам уроци. Сега съм в консерваторията в Модена, където имам 13 души. После това лято отивам в академията “Киджана” в Сиена. И една голяма част от учениците ми в Модена ме следват и там. После ще ме следват и в София, където ще имам майсторски клас през септември. Така че става доста сложен и интересен кръг. Освен това утре (19 май) отивам в Скалата в Милано, защото пее моята ученичка Мария Агреста, която направи голям триумф в операта “Турандот” при откриването на ЕКСПО в Милано. Мария Агреста, която дебютира преди 3-4 години в България, вече прави грамадна световна кариера. Сега може да се каже спокойно, че е номер едно на сопраните. После в събота съм във Венеция, където пеят други две мои ученички.

Изобщо съм ги
поръсила из доста
театри и трябва да ги
контролирам,

защото един певец винаги има нужда от контрол. Аз си спомням, че до последния момент, докато бе жива моята учителка Дзита Фумагалли, аз телефонирах винаги преди концерт, за да я питам как трябва да направя определена фраза. И тя ми я пееше по телефона. Сега вървя по нейните стъпки и историята се повтаря непрекъснато - учителите следят учениците си.

- На какво друго искате да научите младите?

- Преди всичко избирам учениците си по инстинкт. Имам невероятен усет. Харесват ми млади интелигентни хора с глава, а не с компютър в главата. И после - не обичам нахалните, които говорят непрекъснато за себе си. А това в нашия артистичен свят е може би първото правило. Аз такива не понасям, те си поемат сами пътя и затварям вратата зад тях. Така че в това отношение съм много строга. Защото мисля, че ние, артистите, имаме мисия. Талантът не е случаен и ако го имаш, това значи, че имаш да изпълниш един дълг. Не искам да говоря с помпозни фрази. Но
ако ти имаш талант,
трябва да го раздадеш
и споделиш по
най-добрия възможен
начин с другите
Защото талантът е за всички. Според мен в основата на всичко важно са моралът и етиката.

- Сънувате ли, че още сте на сцената? И че сте забравили текста?

- О, да. Много пъти сънувам, че съм в театъра - гримирана, с перуки и костюми, които не познавам, и не знам за каква роля съм подготвяна. После започвам с ужас да търся пътя към сцената. Отварям една врата, качвам се по стълбите и асансьорите, но не намирам сцената. Ако пък в някой сън намеря сцената, тогава кошмарът се превръща в истински, защото чувам музика, която не познавам, а пък трябва да пея. Така че моето лично пеене е нещо като кошмар, а пеенето на моите ученици - дълг.

- Канят ли ви още като жури на оперни конкурси?

- Непрекъснато, но аз не съм много доволна да ходя. Защото в много случаи виждам голяма неинформираност в членовете на журито. Преди два месеца бях в Барселона на големия международен певчески конкурс “Виняз”. На него кандидатите първоначално са били 1225 певци. Може ли да си представите вече какво означава да се пее и каква е конкуренцията в този глобализиран свят. Първо са направили селекции в Париж, Милано, Москва, в Ню Йорк и за първи път са включили и Пекин. И на финала бяха дошли всички артисти и директорите на тези театри. Аз всъщност
отидох само на
финала, но на него
пяха 170
Това е трагедията на нашето време. Защото по някакъв невероятен начин всички млади хора искат да се изявяват - в пеенето ли ще бъде, в театъра ли, по телевизията ли...

- А има ли сред вашите ученици и български гласове, на които вещаете световна кариера?

- При мен в Модена имам трима българи със стипендия от фондацията - контратенор, бас, с който учим трета година, и сопрано, което е втора година. Вижте, за кариера днес е трудно да се говори, защото тези цифри, които преди малко ви казах, са невероятни. Спомням си например през 1959 г., като се явих на първия си конкурс в Италия. С мен бе и Лучано Павароти. Аз спечелих конкурса при сопраните, а той - при тенорите. Но знаете ли колко кандидати бяхме? Двадесет и двама! Значи пропорциите са много различни, така че и шансът намалява. А комерсиалното е навсякъде. Но операта не е бизнес, за нея трябва да имаш талант - глас, артистичност, ум и морал.

- Разкажете, моля, защо са се мразели Борис Христов и Николай Гяуров.

- Ха-ха. Ами може би от общия произход български (Смее се.) Да, не бяха в добри отношения, но в цялата работа имаше и малко политическа нотка. Борис бе обиден, че през комунизма България не бе пуснала брат му в Италия. Така че той имаше политически чувства против българския режим. А Гяуров се явяваше като знаме на този режим на Запад. Ето защо
станаха тези големи
неприятности между
Борис Христов и
Гяуров

- Кой от двамата бе по-добър певец?

- Вижте, когато си номер 1, ти не си по-добър от другите, просто имаш своята ярка индивидуалност. Борис Христов имаше грамадна индивидалност, Гяуров също носеше своята. Това са категории, които не могат да се сравняват.

- Вие завладяхте света от миланската Ла Скала, а 20 години по-късно я осъдихте за нарушаване на договора ви и го разтрогвате. Какво се случи?

- Това е много любопитен случай, защото всъщност само аз и испанският тенор Алфредо Краус сме завеждали и печелели процеси срещу миланската Ла Скала в цялата нейна история. Но бе логично. Аз имах договор със Скалата да пея него сезон в операта “Манон Леско” на Пучини. Бях вече доста голяма звезда с непрекъснати договори един след друг. Спомням си добре, че тогава пеех в Мюнхен и ми телефонира директорът на Ла Скала. Каза: “Съжалявам много, но не можем да поставим “Манон Леско” поради технически причини”. Попитах защо, след като до началото на сезона има още 3-4 месеца. Той обеща да дойде в Мюнхен да разрешим въпроса, но не дойде. Но аз, като се върнах в Италия,
намерих най-опасния
адвокат в Милано и
заведох дело срещу
Скала за обезщетение Оттам, без да се явят на делото, защото бе ясно, че щях да го спечеля, ми дадоха всичко, което поисках. За мен е много забавно, че това са единствените пари, които съм спечелила без пот в тази моя страшно дълга кариера от 55 години. После не съм пяла в Скала, но вратите на всички театри по света бяха отворени за мен.

Навремето се говореше, че славянските гласове са особено благодатни за оперно пеене. Вярно ли е, или е мит, който се тиражираше през социализма?

- Няма такова правило, даже напротив. Когато заминах за първи път да пея в “Метрополитен” в Ню Йорк през 1961 г., отидох при една голяма певица от миналото - Роза Понсел, съвременничка на Карузо. Първото, което тя ми каза, бе: “Ти трябва да загубиш славянщината в гласа си.” Така че славянството в пеенето не бе в положителна посока.

Не са ли ви предложили да напишат книга за вас?

- Стотици пъти, но аз не искам. Да, животът ми е много интересен, но аз не съм автославеща се. Винаги съм гледала на себе си с ирония и никога не съм вярвала на митове от рода, че съм най-голямата, както правят доста от моите колеги. Дори при мен тази позиция е прекалено крайна, защото нямам никакъв архив. Докато бе жива майка ми, изпращах снимки, които тя събираше, но след нея дойде краят и на албумите.

Тъй като аз с моята твърда глава съм нямала нито агенция, нито импресарио, а съм пяла сама, никой не ми е правил и биография. А може би, ако бях писала и по два реда на вечер, щеше да се получи даже забавно и интересно. Но всичко е въпрос на характер.

Защо избрахте да живеете в Модена, а не в Милано?

- Мъжът ми е роден тук и ме доведе.
Нали знаете, че
жените трябва да
слушат мъжете си.
И аз съм така
Ние и двамата се слушаме, но вече остаряхме.

- Изпитвал ли е ревност съпругът ви Франко Гуандалини към вас, след като на сцената вие сте кралицата?

- Да ви кажа право, а аз съм много искрена, не си представях, че той може да е ревнив. Но сега, на стари години, разбирам, че много е страдал, защото е бил много ревнив.

- А имал ли е основание за ревност?

- В никакъв случай. Оперното пеене е такава сериозна професия, че или си отговорен и успяваш, или ходиш по приеми, влюбваш се във всеки партньор и проваляш кариерата си. Много е важно равновесието между личния живот и професията.

- Като демократ либерал какво от промените в България не приемате?

- Аз не живея в България и няма как да я оценявам. А и когато съм там, работя и нямам време да се ориентирам. Само питам кой спечели изборите и каква е програмата му. Обаче, ако мога да се определя, аз съм преди всичко антикомунист и после либерал демократ. Така че, ако в България правят либералдемократични реформи, ги подкрепям. Но вижте,
целият свят е объркан
и може би тези стари
теории и идеологии
трябва да се сменят

- Как могат да научат младите хора с певчески дарби за вашите майсторски класове и да се явят на прослушване?

- О, Господи, та нали тези млади хора са непрекъснато в интернет. Така че много лесно: чат-чат и намираш информацията.

- Не е задължително да учат в Нов български университет?

- Ама, разбира се. При мен вече трета година давам стипендия на Костадин Мечков, който не е от Нов български университет. Същото се отнася и за стипендиантката Дарина Лилкова. Така че няма никакво правило къде учат. Но те, както и тенор номер едно Андреа Каре - също мой ученик, са минали през майсторския ми клас в Нов български университет и са били стипендианти на моя фонд.

- И за това не трябват никакви връзки?

- При мен в никакъв случай този номер не може да мине.

- На какво искате да научите внука си Джовани?

- Аз имам и внучка на 3 месеца и половина. Тя се казва Чечилия, като светицата на изкуството. Така че може би има някаква духовна връзка с баба си. Много хубаво детенце, всички казват, че може би ще прилича на баба си Райна. Обаче
аз се моля внучката
ми да не пропява.
Светът е много
променен и аз не съм
оптимист за
изкуството

- Знаете ли, че много песнионери от Италия заживяват в България. Минавала ли ви е мисълта да се върнете и вие, или тези близо 60 години извън България...

- Вижте, понякога си мисля за връщане в България. Но още е далече, още съм само на 80 години. Има време.

- Харесвате ли живота?

- Моят живот е само работа.

- Ще си спомните ли в неделя за празника на двамата славянски просветители Кирил и Методий?

- Разбира се. Аз бях знаменоска на Втора девическа гимназия и съм манифестирала със знаме на 24 май. От това по-хубав спомен може ли да има едно дете. Ходила съм и в базиликата “Сан Клементе”, където е погребан Свети Кирил Философ.