Страхувам се да остарея в България!

Автор: Костадин КОСТОВ, Lentata.com

Онзи ден дочух един разговор:
- Какво ми говориш - каза една жена на друга - Аз съм сигурна, че няма да остарея, че да видя внуци. Още година-две…и край. Виждам го аз, няма да видя и пенсия…

Наглед нормален български разговор. Едва ли ще стигнем до възрастта за пенсия. Едва ли ще оцелеем. Едва ли ще дочакаме по-добри дни. Знаем си, че няма така да стане. После се замислих нещо. Ами ако оцелеем? Ако наистина след години остареем, живи сме и ни се наложи да търпим положението в България? Какво ще правя, ако трябва да живея с 200 лева месечно? Да бъда като сегашните пенсионери - никому ненужен, но все пак жив. Дишащ, но не съществуващ. Несигурен, че има бъдеще, но все пак - длъжен да е там. Какво ще правя ако се превърна в един от хората, които в момента ги бият, ограбват и поругават. В един от тези, които всяка година чакат увеличение на пенсиите си, а накрая получават някакви мизерни 2 лева. Не искам тези два лева. Не ми трябват. Не искам и пенсия. Не искам да остарея в България!

Това не е първата статия, която пиша за пенсионерите тук. Няма да бъде и последната. Ще продължавам да го правя, дори от малката трибуна, която имам в момента. Защото няма кой да пише за тях. Няма кой да опише историята им и най-вече - няма кой да изживее старините им, по същия ужасен и тъжен начин, по който те го правят.  Страхувам се. Страхувам се от това, да остарея в България. Да работя цял живот за една страна, която накрая ме навира в някой житейски ъгъл като стар паяк, никому ненужен, но такъв, който не можеш да убиеш, просто защото не можеш да хванеш.

Страхувам се да живея от подаяния. Защото за мен пенсиите в България са си чисти подаяния. Не може да работиш цял живот. 40 години. Всеки един работен ден. Всеки месец да плащаш осигуровки и накрая да взимаш пенсия, която те принуждава да живееш с бутилка олио за цял месец. Или с пакет захар за два месеца. И с бисквити „Мираж“- само за гости.

Да цепиш стотинката на 6, опитвайки се да разсъждаваш логично: първо тока (отново икономисан), после водата, сметките, дълговете към съседите, малко на децата, повечко на внуците…и накрая, там, в един прашен ъгъл…да оставиш за храна и лекарства.

Страхувам се, че няма да имам силите да се боря. Защото с очите си виждам колко страшно е да остарееш. Да знаеш, че до края на живота си, ще живееш с тези мизерни пари. Да се страхуваш, че може да се разболееш. А кой ще се грижи за теб тогава? Децата ти, които също като теб навремето, работят без почивка. Или държавата ще ти осигури безплатно лечение. Глупости - никакво безплатно лечение. Трябва да си плащаш пълните и безсмислени суми за всичко. Да отидеш на лекар и той да те попита с досада:  Какво има пак, дядка?

Да се страхуваш, че живееш.

Ако остарея, няма да има смисъл се боря. Срещу системата ли?  Или срещу политиците? Срещу кого? И кой ще ме чуе? Ще потъна в една безкрайна тишина, в една сива къща, зад старите пердета, купени отдавна, когато съм имал повече пари за обзавеждане. Страхувам се от тази къща. С капещ таван, много дупки и трудна поддръжка. Страхувам се от живота, който ме очаква сам в тази къща. Да, някога съм бил щастлив в нея. Взимал съм заеми, строил съм я. Чакал съм да дойдат добри дни, за да живея щастливо в нея. Не дойдоха. Останах само аз. Все още ги чакам…

Страхувам се, че няма да мога да помагам на децата си. Да, те ще бъдат големи. Може би дори ще изкарват толкова пари, че да помагат на мен. Но защо да бъде така? Аз, като родител, искам да мога да им помагам винаги. Да им давам пари. Подаръци. Да правя за тях дребни жестове. Но няма да мога да го правя, защото имах лошия късмет да живея в България. И по-лошото…да дам най-хубавите си години на тази страна.

Може дори да кажа, че леко завиждам на европейските пенсионери. Никога няма да мога да кажа, че тепърва предстоят най-хубавите ми години. Защото едва ли някога ще имам най-хубави години. Няма да мога да си позволя пътуване, екскурзия, нови вещи..забавления и срещи с хора на моята възраст. По скоро ще потъна в разговори със същите нещастни хора като мен. Ще се виждаме веднъж в месеца…в пощата, докато взимаме жалките си пенсии. Ще коментираме обстановката, политиката, високите цени на хляба. И ще си казваме… ах, едно време колко по-хубаво ни беше.

Страхувам се. Преди дни прочетох за поредния случай на кражба от самотен възрастен човек. Влезли в дома на една баба. Пребили я. Откраднали де какво имала и избягали. Хванали са ги? Да бе да, никога няма да ги хванат. Сигурно и мен така ще пребиват. Един жалък непотребен на никого старец. Ще ме бият и ще ме крадат. Ще взимат и стотинките, които държавата ми дава. И никой няма да ме защити!

Затова се и страхувам да остарея в България. От този черен и мъглив сценарий. От несигурното бъдеще и ужасът, който сякаш няма край. Страхувам се, че това ще бъде и съдбата на моите родителите. А сигурно и на децата ми. Една съдба на просяци. Цял живот работещи и искащи само достойно съществуване.

Но няма уважение за българите. Тук добре живеят само едни. Другите мизеруват и гладуват. И карат цял месец с една бутилка олио. А бисквитите „Мираж“ скоро ще се превърнат с истински мираж.

Не искам да остарея в България…