Убиваме децата си с мълчание и с безразличие, защото умряхме преди тях

Автор: Илонка ИВАНОВА


Едно дете пищи в панелен блок в Русе. Пищи отчаяно от болка и от ударите, които се сипят върху малкото му телце. Съседите слушат. И запушват уши. Или увеличават звука на телевизора.
Едно дете ходи на училище цялото в синини. Учителите не виждат нищо, или не им прави впечатление. Дори се кълнат, че то никога не е удряно и не са забелязвали такова нещо.

Стига бе! Малката Пламена е била използвана като боксова круша цяла година и никой, ама никой нищичко не чул и не разбрал. Не дете, а желязо! Не само не крещяло за помощ, ами и успявало да скрие синините. А сигурно и само се е ударило по главата и после си е изпотрошило ребрата, саморитайки се. Ако питате съседите и учителите, може би да. Така е най-удобно.

Едно дете го убиват. От бой. Точно на Великден. Изреждат му се мащехата, гостенинът, бащата, хвърчат шамари, ритници. И никой не чува. Всички наоколо са глухонеми. Детето умира, бащата влачи разкаяно безжизненото му телце на ръце към болницата, а съседите? Те сигурно надникват от любопитство през прозореца и пускат щорите.

Малката Пламена умря не само от ритниците на баща си, които размазаха и главичката й. Тя умря и от безразличието край нея. Съседи, които мълчат за побоищата, учители – далтонисти, незабелязали синините, необяснимото решение на съдии да присъдят децата на баща алкохолик и насилник, който преди това помилал от бой собствената си съпруга.  

А дали съседите не се сещат, че са съучастници? Дали пък само едно обаждане по телефона не би променило нещата и хлапето щеше да е в приемно семейство, но живо? Е, да, но кой да се обади? Кой? Кой? Кой?
Защо да се месим в чуждите работи, какво ни интересуват? На нас нали ни е добре?

А дали институциите също не са съучастници? Толкова много фондации и служби се удрят в гърците в защита на децата, но винаги се появяват пост фактум. 

Същото се случи и във Враца. Клавдия била пребивана системно от съпруга си. Тя пищяла, викала, нямало е кой да я чуе. Бягала от къщи от своя палач, дори се развела с него, но той пак довлякъл жертвата си у дома да я измъчва. Скандалите били периодични. Съседка плахо каза, че от дома много често се чували писъци и викове. Добре де. Има един телефон 112, колко му е да го набереш? Ако някой го беше набрал, Клавдия щеше да е жива. Ама защо да се месим в чужди неща? Нали нас никой не ни бие?

Абсурдът стига дотам, че съседите не признават даже, че са чули изстрел. Мъжът застрелял жена си в главата, отнесъл половината й лице, но пак никой нищо не е чул, макар че този пистолет трещи като гръмотевица, а в блока било тихо. Е как да признаят, че са чули изстрел?! Нали някой ще ги попита – а защо не се обадихте на полицията?

А в това време събудилите се от скандала и гърмежа деца са газели в кръвта на майка си, опитвали са да я съживят, отпечатъци от крачетата им има по целия под, а баща им пък още не се бил гръмнал и ги гледал с невиждащи очи. След това проехтял още един изстрел, кръвта станала двойно повече, децата плачели с глас и отново и отново никой нищо не чул и не разбрал.

Примери могат да се дадат стотици. Нито някой разбрал, че Тодор, убиецът на Николай е опасен наркоман и може да убие, нито някой чул как бащата в Петрич насилвал двегодишния си син, нито пък съседите на Джейлян и Джейда са чули как двете пищят, застанали срещу ножа на Мерт, как детето крещи от ужас, как майката вика с продрано гърло да го спаси. И всички тези кошмарни убийства,  без това на Николай, стават в плътно населени панелни блокове с толкова тънки стени, че чуваш съседите дори когато кихнат.  

Какво се случи с нас, та започнахме да ставаме съучастници в престъпления? Кой ампутира чувството ни за съпричастност, елементарният жест да помогнем на човек в беда? Какво ни направи безразлични и апатични, затворени в собственото си малко житейско панелно грухтящо самодоволно лично пространство, напълно глухи и слепи за всичко около нас?

Нали уж щяхме да градим гражданско общество? Нали се пънехме да участваме в законодателството, за да направим България едно по-добро място за живеене? А го направихме по-добро за умиране! Защо роптаем от време на време анонимно и глухо срещу политците си, като не се различаваме от тях? Нито те са пример за нас, нито пък ние за тях. Кой да ни покаже какво е гражданско общество? Кой? Кой? Кой?

Гражданско съзнание не се внася отвън, демокрация също. За нея трябва да съзрееш, да пораснеш, да я приемеш и да стане част от поведението ти. А ние, докато си мрънкаме по балкански по форумите и се крием под юрганите, когато убиват съседа, нямаме право на претенции към държавата си и управниците си. Защото държавата – това сме ние. Нейните граждани. Ампутирани от човечност, от състрадание, изградени егоисти и материалисти, тихи помрънкващи консуматори, потънали в собствения си ограничен свят, живеещи активно в интернет, но не и света около нас. И питаме кога ще станем бяла държава.

Ами когато ние станем бели. Не по цвят на кожата, а в душите си.

Преди години една телевизия направи експеримент. Пред голям, населен, анонимен блок в два през нощта момиче започна да пищи и да вика за помощ. От 100 прозореца светнаха осем...
Ако сега експериментът се повтори, дали ще светне и един? Съмнително е. Безразличието убива. Мълчанието убива. Първо съседа, после нас. Защото вече нещо в нас отдавна е умряло. Част от душите ни.  Чувството за справедливост, чувството за съпричастност, усещането, че сме живи и трябва да се борим, за да останем такива.

Заглеждали ли сте скоро колко хора с мъртви очи стоят по спирките, вървят по тротоара, влачат колички с продукти, стоят по пейки, дъвчат банички и кроасани, движат се като марионетки, а светът около тях е само анонимно, бяло, движещо се незнайно накъде петно?    
Кой ще ни върне душите, кой ще ни върне очите?
Кой?
Кой?
Какво?
Кога?