Унижението на един народ

Автор: Тони НИКОЛОВ, kultura.bg


Те вървяха по същия път, по който от юни техни съграждани поеха към свободата си. Докарани с влакове или натъпкани в автобуси, събрани под натиска на власт, вездесъща по места, те покорно вървяха с лозунги в подкрепа на правителството, без да знаят накъде са поели и защо. Този марш на покорството, който няма нищо общо с истинската „политика” (в него отсъства тъкмо „полисът”, гражданското), най-добре разкрива българската несвобода. Онова, заради което хората днес протестират. Онова, което съсипва отвътре държавата и опустошава душите ни. Онова, което прави възможен хладния цинизъм на управляващите, техния пълен „непукизъм” (тъкмо Делян Пеевски и Йордан Цонев да внесат законопроект за офшорните зони!). Тези пълноправни, поне на хартия, човешки същества вървяха в събота така, както вървят поробени хора, обградени и насочвани от шепата активисти на БСП и ДПС. Предвождаше ги черна лимузина с вид на катафалка, от която трябваше да се разнасят възгласите „победа”. Кой кого побеждава обаче? Или по-точно: кой кого владее? Докарали сме се дотам една малка политическа каста в буквалния смисъл на думата да владее маса от политически поробени хора, а териториите на някогашните пашалъци, наследени от социалистическите АПК, отдавна са се превърнали в новите феоди на ДПС и БСП. Трябва ли да се учудваме тогава, че противно на природните закони, където по-големите тежести надделяват над по-малките, в нашия случай на политическа експлоатация, ако перифразираме Симон Вейл, няколко грама БСП и ДПС натежават на социалната везна много повече, отколкото същинската маса от български граждани.

 

Нямаме право с равнодушие да отминаваме този факт, защото точно това е трагедията на днешна България.Пред Софийския университет в събота се разминах с група кротки и видимо стъписани хора, очевидно докарани от Родопите, които ме помолиха да ги упътя накъде е ЦУМ. Явно бяха решили да си спестят ораторското изкуство на Пламен Орешарски, което е напълно разбираемо, но как да им обясня, че днешният ЦУМ, собственост на един от червените олигарси, че и ръководен кадър на БСП, отдавна не е народен магазин! Посочих им накъде да вървят, а те заедно със забулените си жени, поеха към днешния център на властта, за да възкресят някогашните си спомени за „благоденствието при комунизма”. „ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ, кебапчета, кюфтета…” – както се пееше в една песничка. По-късно заедно със студентите от балкона на историческата 137 аудитория, носеща името на Атанас Далчев (точно над главния ход на Ректората), наблюдавахме самото шествие на несвободата. Отначало студентите, силно мотивирани, посрещаха с възгласа „Оставка” партийните активи, които им отвръщаха с „Победа”, а някои доста възрастни социалисти откровено им показваха среден пръст. Сетне обаче се проточи истинското шествие – вяло, без политически нерв, където много хора вървяха, свели глава, без да погледнат напред или нагоре, без да казват нищо. Промени се и настроението сред студентите. „Защо вървят така?” – попита ме смаяно едно момиче. Някои студенти не издържаха на гледката и се прибраха вътре в Университета. Други останаха, за да изгледат до края този акт на принудата. На унижението на един народ. Над хора от малки населени места, чийто хляб и работни места зависят от обръчите от фирми, затова не смеят да надигнат глас, нито могат да протестират срещу една овластена система за корупция: тя разполага с техния труд и техния живот.

Трагедията на днешната българска демокрация е, че покрай поляризацията на прехода (десни срещу леви), покрай историческия компромис около членството в НАТО и ЕС, беше допусната появата на ново политическо робство,  цели региони станаха подвластни на политически клиентели и корпоративни интереси.

Трябва ли да ни учудват тогава резултатите от изборите, в които все по-ясно прозира матрицата на овладените и купени гласове? Или пък съществуването на чисто корпоративни партии като тази на Христо Ковачки или пък политическото инженерство, което в момента прелива „маса” към формацията на Николай Бареков.

Проблемът е, че прекалено свикнахме с неистината и неправдата, обилно вкусвайки от нейната отрова. До степен, че много хора вече не съзнават каква е социалната деградация в страната, други пък не приемат бунта на младите, смесвайки дисциплина с покорство. Казвам това в отговор и на разни медийни клакьори, които дни наред не спряха да отправят призиви към полицията – това е „метеж”, удряйте, разгонете ги…

И защо? Защото не искали да чуват „у-у-у”-то на улицата, затова жандармерията трябвало да използва всички възможни средства – палки, водни струи и още… (какво още – куршуми?), за да озапти студентите, за да спрат протестите, за да няма несъгласие в тази България, в която, уви, всички ние отказваме да се разпознаем.

По-бързо, настояват тези гласове, подели реториката на Волен Сидеров, за да стихне ферментът на бунта и тестото на свободата да не набухне. По-бързо, студът се задава, ей ги къде са и коледните празници… Но всички те, заедно с управляващите, не си дават сметка, че протестиращият човек е свободен, че той е сгряван от почти неуловимото дихание на свободата и че това слабо дихание, както пише Жорж Бернанос, е диханието на Духа. Спомнете си само бурната зима на 1997 г., към която започваме да се завръщане все по-несимволично.

Струва ми се, че през изминалите дни властта преподаде два много важни урока на протестиращите студенти.

Първо, на 12 ноември тя нагледно им демонстрира – по лицата и гърбовете им – накъде върви днешната „полицейска демокрация”, докъде тя смята, че може да стигне, и какво смята за „легитимно насилие”. И това е само предупреждението.

И, второ, на 16 ноември управляващата коалиция нагледно потопи всички нас в „бъдещето”, което, уви, е едно все още незабравено минало. А именно – на дирижираните манифестации, на които хората трябваше да дефилират, за да благодарят от сърце на „мъдрите вождове” за тяхната опека, заради парчето хляб и глътката въздух, тъй като всяка минимална сигурност се заплащаше със съществена свобода.

Ето защо младите хора, неизбягали от днешна България, имат само две възможности: или да последват примера на близо два милиона българи, потърсили достойно съществуване на чужда земя и под чуждо небе, изоставяйки тук своите близки, или да се борят тук за своето достойнство и за достойнството на всички нас, включително и на тези „политически синджири роби”, с които управляващите илюстрираха модела на своята „дирижирана демокрация”. Ала протестиращите не трябва да забравят и нещо друго. Че има нещо по-страшно от унижението на един народ. Това е агонията на един народ.