Отворено писмо на отвратената дъщеря на Рангел Вълчанов

Автор: frognews.bg



Уважаеми медии, нищо не ви казах, когато няколко години с помпозни заглавия оповестявахте приближаващата смърт на баща ми. Замълчах си и когато няколко журналисти, броени часове след смъртта му, ми се обадиха с един и същ (извинявайте, но банален) въпрос:

„Какви бяха последните думи на вашия баща?“ Не мислех, че мога да се преборя и с писания, в които, след като набързо споменавахте „великия“, „майстора“, „класика“, с инфантилно настървение бързахте да разровите още топлите му чаршафи. Дори не оспорих истинността на една, според вас, „предсмъртна бележка“ на баща ми до мен. (Vsekiden). Между другото, като дъщеря именно на Рангел Вълчанов не би трябвало да държа толкова на истината (на която, доколкото знам, вашата професия е обречена по дефиниция). Защото той беше човек, чиито разкази винаги бяха на ръба на достоверността. А хиперболата беше задължителна част. И в този смисъл бих приела някоя и друга измислица за живота му. Но, моля ви, измисляйте на нивото на неговото въображение! А не натрапвайте собствената си пошла представа за това как би могъл да изглежда нечий предсмъртен час! Давам си сметка, че след като съм дъщеря на Рангел Вълчанов, той не е само мой. Но, извинявайте, и ваш не е!

Не коментирам, също така, измислиците около личния му живот. Нито лабиринта от жени, в който сте се загубили безнадеждно. Всичко това вече съм го приела като даденост, като природно бедствие, срещу което нищо не може да се направи.

И изведнъж! Какво ми стана? Едно изречение. Дори не цяло изречение. И не издържах. „На погребението не бяха забелязани единствената му съпруга Яна Пипкова….“ (в. „Телеграф“). Впрочем тя не е единствена, но това в скоби. Ами да сте я забелязали! Да бяхте попитали, щом това е толкова важно! Сигурно вече сте се досетили, че това е мама. И че е била в църквата, и на гроба е била. Че е до мен и сега. „Щом е така, защо толкова думи?“, ще попитате. Ще ви кажа. Аз израснах сред синеоки. И не знам дали знаете, че според едно изследване след някой и друг век сините очи ще изчезнат завинаги. Изгубих любими сини очи! Останаха ми още едни! Затова си ги пазя. Защото са на изчезване.

Между другото, в. „Телеграф“, едно извинение щеше да свърши работа. Но…

Дотук с личното. Въпреки че най-личното е и онова по принцип.

Уважаеми медии, бъдете смели и слагайте истинските си имена под онова, което пишете.

Вие този род писания може и да ги наричате статии, но за мен са си просто клевети. Бъдете смели по отношение на нещата, от които зависи животът ни, а не безчинствайте върху чужд гроб. Не пишете със зле прикрита радост за нечия болест, сякаш това ви прави вас самите по-здрави. Не снимайте брутално лицата на скърбящите и с маска на съпричастност да ги питате как се чувстват. Сгънете стативите, когато пристъпвате в храма, и затворете обективите, когато сте на гробищата. Не бъдете лешояди, усетили и най-малката човешка слабост.

Защото. Убедена съм, че тази среда убива сетивата ни. И съм сигурна, че обидният живот, който ни е натрапен да живеем, би могъл да стане поне отчасти наш само ако започнем от дребните на пръв поглед неща.

Да съжалим ранено животно, да се разстроим от плачещо дете, да изпитаме съчувствие към просещия, да подкрепим бежанеца… Но ние ставаме, уви, все по-нечувствителни. Щом е възможно в болница да не срещнем състрадание, вече сме в апокалипсиса!

Затова, уважаеми, смирете се! Ако не за друго, заради самите себе си. Заради онези „красиви“ (както би казал баща ми) преживявания между хората, заради които си заслужава да живеем. Неща, които, вярвам, спохождат дори журналистите.

Простете патетиката ми. Аз не съм журналист. Още по-малко съм писател. Може и актриса да не съм, но със сигурност съм дъщеря, загубила баща си! Затова имам смелостта да ви призова: Дайте на умрелите, пък и на живите, поне 40 дни покой. А след това… ако ще и потоп!

 P.S. И не ме търсете! Ана Вълчанова