Мразя! Мразя! Мразя! Живея, за да мразя!

Мила българска картинка, може да я видите навсякъде, за агресията и омразата трудно се намира лек

Ключови думи: общество, омраза, отрицание, негативизъм, няма надежда

Що за народ сме, когато нищо свещено не ни остана. Само едната омраза и отрицание. Напишете името на който и да било политик в Гугъл. А после влезте в статия за него и прочетете коментарите под нея. Няма син, няма червен, няма пембян. Принципът на Алеко се лее с пълна сила – всички са маскари. И все пак ти си отишъл да гласуваш все за някоя маскара, така че от приличие поне би трябвало да премълчиш. Да, ама не! Колко пророчески думи на Петко Бочаров, които характеризират почти цялото ни население, наречено за благозвучие народ.

Във всички форуми, по всички въпроси се лее НЕ, НЕ, НЕ! Със съответните попържни след него. Но, уви не са само политиците. Всичко е под ножа. Дори Майка Тереза да възкръсне и да направи нещо добро у нас и тя ще бъде посечена.

Пресен пример – Кубрат Пулев бие Томпсън. И покрай еуфорията, че български спортист е спечелил четем – би се като баба. Хич го няма. Кличко ще го смаже. Тоя да си гледа Андреа, за нищо не става. И куп други скептични и злобнички коментари.

Едно красиво момиче става Мис България. И веднага се започва. Защо тя? Защо не другата? А петата беше по-хубава... Започва ровене до десето коляно, разкостване на съответната красавица до малкото пръстче на крака. Аргументи – била руса, била селянка, имала гадже, някой платил за нея...В същото време съответното момиче само за един ден се изкачва в онлайн класацията на първо място в света преди конкурса. Харесват го и гласуват германци, американци, датчани, руснаци, индонезийци, японци, само българите НЕ! Те продължават да плюят с пълен глас, сега пък роклята й...Добре че дизайнерите не показаха и прашките.

Излиза „сензационна“ новина. Депутат от БСП иска забрана хипермаркетите да работят събота и неделя. Отдолу съответният депутат става на мармалад. Как така? Какво ще правим без хипермаркети? Къде ще пазаруваме през почивните дни? Там има толкова хубави стоки! - реват възмутени граждани. На другия ден се оказва, че е грешка. Той не бил казал такова нещо. Следва бурна народна реакция – абе докога ще ни грабят тия кожодери от хранителните вериги бе! Докога ще им ядем боклуците? Да се затворят! - пищят още по-възмутени граждани. Няма угодия.

 Лекари правят уникална операция и изваждат нож, забит в лицето на 14-годишно момиче. Нито дума – браво, професионалисти! Напротив. Най-мекият коментар е – защо го вадят, тя е циганка. А циганите нямат осигуровки. Нейният нож и лечение излиза от моя джоб...Интересно какви щяха да са реакциите, ако медиците наистина не бяха успели да спасят момичето. Там най-мекото щеше да е некадърници и убийци в бели престилки. Смотаняци и лапачи на пари. Ни така, ни иначе. Ни да спасят пациента, ни да го оставят да умира. Все са в кереча!

Появява се този път кошмарна новина. Млада жена пресича неправилно със слушалки в ушите и трамвай й отрязва единия крак. Как пък поне в този случай не се появи грам съчувствие – един човешки живот е осакатен завинаги. „Мърла! Къде върви, като се не оглежда. Простакеса! Защо е навряла тези слушалки в ушите си, щеше да чуе трамвая. Да си ходи сега без крак! И най-ужасното! - Още една се залепи на държавната хранилка. Сега от нашите пари ще й плащаме пенсията!“ Ако не беше кошмарно, щеше да е просто отвратително...

Правителството плахо казва, че ще вдигне пенсиите с 2,5 процента от догодина. Следва рев до небесата. Тези пенсионери не се ли наядоха? Откъде накъде ще увеличават пенсиите? Тези пари са от нашия джоб! Абе да мрат бе, лапачи и лентяи такива! Тони Димитрова се осмелява да критикува рапа и да каже, че не е нормално да си купиш билет за концерт, а изпълнителят да започне да те псува от сцената, да нарича жените кучки и да предлага да му обслужат орално органа, а мъжете пък шибаняци долни. Веднага следва: „Тая дебела лелка с дрезгав глас, дето не може да пее, да го духааа“ . И така духането се превръща постепенно в национален приоритет. Препоръчват го на всеки, който прави нещо в тази държава, има мнение, има мечти, има позиции и си ги защитава. Веднага е смачкан в калта с препоръката да лапне някой духов инструмент.

Вчера съобщават за наше момиче, блъснато от кола в САЩ. Вместо съболезнования за родителите, отдолу четем. Да беше си седяла тук! Абе какво ни интересува, че някаква кифла я блъснали с колелото? Малко ли са нашите катастрофи, че ще четем и за американските? А всъщност една българка на 21 години си е отишла завинаги...

И пак по повод Кубрат Пулев, този път в нашия сайт се появява следното признание: „Аз мразя българския спорт, мразя всичко българско, но Кубрат донякъде го уважавам...“ Е как живееш с цялата тази омраза, бе човек? Как успяваш да мразиш спорта, родината си, хората в нея и всичко около себе си? А може би просто мразиш себе си, но те е срам да си признаеш?Омраза, омраза, отрицание и пак омраза се леят като мътна река под всяка новина във всички сайтове. И никой не съзира опасността от това. Тези мразещи хора, скрити зад анонимните си никове, са около нас. Те може да са ни шефове, подчинени, колеги, приятели, съседи, роднини. С тях сме в магазина, в автобуса, на плажа, в парка. И като виждаш колко злоба са насъбрали в душичките си, колко тиня и кал пръскат всеки ден, неволно се стряскаш. И новини от рода „Мъж закла жена си и уби детето си“ или „Неизвестни пребиха баба и внучето й“ ни се виждат съвсем в реда на нещата. А те не са. Обществото е болно, много болно и неистово крещи за помощ. Обаче крещи анонимно. Обществото гори и се разяжда от собствената си омраза. И спешно му трябва медицинска помощ. А тези, които трябва да го излекуват, се бият в парламента за власт, крещят си и се мразят не по-малко. Тези пред парламента също ги мразят и им крещят да се махат. Тези пред телевизорите мразят всички и всичко. Има ли лекарство срещу омразата? То е в нас, но не искаме да го видим. Защото най-лесно е да мразиш и да обвиняваш другите за това. Виж, да обичаш, да съграждаш, да направиш живота си по-добър, е доста по-трудна работа. А у нас след 25 години омраза се превръща в „Мисията невъзможна"

А вън се гонят малки, сладки,  невинни деца и вече крещят едно срещу друго – мразя те!

Има ли надежда?