Какво ли не прави българинът за децата, даже и на гробчетата им се възхищава

Автор: Стоян ГЕОРГИЕВ Снимка Добромир ДОСКАЧАРОВ


Ако е стара истина, че човек винаги живее с надеждата и мечтата за по-щастливо битие, то този факт несъмнено е свързан с бъдещето. Някога Шекспир беше казал: „Най-доброто в нас е в перспектива!” С тази често илюзорна перспектива си отива и нашият живот без да успеем да го изпълним с истинско съдържание и значимост. В социален план бъдещето на едно общество безспорно са децата, подрастващото поколение, онези, които ще ни сменят, когато удари биологическият ни часовник за отдих и почивка. В такъв смисъл грижите ни за тях би трябвало да са най-големи и най-неотклонни. Така ли е всъщност?

 

Отдавна се върти в обръщение твърдението, че българите за децата си всичко биха направили и могат даже да се жертват. Моят житейски опит ми показва точно обратното. Бездните между поколенията у нас са толкова големи, че нерядко между тях няма никаква връзка. Да не говорим за престъпната държавна политика, която обрича българчетата на мизерия и недоимък, на безперспективност, наркомания и проституция. И това не бива лицемерно да се премълчава с презумпцията за някакъв криворазбран морал.

С пиесата си „Силата на мрака” Лев Толстой открито критикува навлизащите в Русия европейски ценности, един процес, който бурно се развива сега и у нас. Внея главният герой Никита, любовник на младата си господарка Анисия, за да се ожени за нея удушава дететоси от Акулина – заварената дъщеря на Анисия, а последната отравя възрастния си съпруг. Страшно и ужасяващо, но класиката затова е класика, защото е близо до живота и разкрива основните му движещи механизми, а геният вижда винаги по-надалеч от своите съвременници.

Но нима е по-малко ужасяваща извадката, която ще представя от няколко шокиращи новини, свързани с живота на днешното българско дете:

    „Cтpeлба в СОУ “Христо Ботев” paнu леко три деца във Враца. Трима деветокласници - две момчета и едно момиче отишли да закусят в близост до тротоара на улицата, с която граничи училището. Докато хапвали от капандурата на покрива на съседния блок 24-годишен мъж без никаква причина започнал да cтpeля с въздушна пyшкa”.

Друг потресаващ случай:

„15-годишна тийнейджърка от ромски произход официално се отказа от своите родители, които имаха намерение да я продадат в чужбина, за да се занимава с проституция”.

И накрая най-страшното – пак от чужбина:

„12-годишната Габриела Молина неочаквано се обеси заради подигравки в интернет. До фаталното решение момичето стига заради сериозни проблеми в училище, където от много дълго време е жестоко тероризирана от своите съученици. Даже семейството й не разбира за ада, в който й се налага да живее. Чашата на търпението й обаче прелива окончателно, когато един ден вижда в интернет публикации на свои съученици, в които тя отново е замесена по най-гнусния и отвратителен начин”.

Като връх на цинизма на някои родни изперкали журналисти предлагам само един красноречив пример:

 „Гала говореше за траурния парк в Ню Йорк като за най-романтичното място на земята, в което винаги е мечтаела да се озове. Кулминацията обаче настъпи, когато тя заговори за детските гробчета – коментарът й прозвуча като реклама на място за детски рожден ден. Което окончателно шокира зрителите”.

Питам сега: наистина ли правим всичко възможно за юношите и девойките. Аз считам, че в това отношение обществото ни като цяло – родители, учители, свещеници, журналисти – са длъжници на българските деца. Иначе всички тези трагедии нямаше да се случат.

Крайно време е да разберем, че нашите деца се нуждаят не само от материално обгрижване, но и от общуване, от разбиране, от топлота и съпричастие, и най-вече от любов, без която пусто е човешкото сърце и безсмилен е животът. Извадим ли подрастващите от черупката на техните задръжки, комплекси и неувереност, никой няма да може да посегне на телата и душите им. А държавата трябва да наложи максимално тежки санкции за развратители, наркодилъри и търгаши с бъдещето на България.