„Стокхолмският синдром“ на българите и странното гласуване за Бойко Борисов

„Стокхолмският синдром” е психологическо явление, при което пленен или отвлечен човек се привързва към похитителя си и изпитва симпатия към него. Името на това психологическо състояние произлиза от събитията от 23 до 27 август 1973 в шведската столица Стокхолм. Четирима служители на кредитна банка в центъра на града са взети и държани 5 дни като заложници. След освобождаването похитените изненадващо проявяват добри чувства към похитителите и дори ги защитават. Понятието е въведено от шведския криминалист и психиатър Нилс Бейерот, който го споменава в изявленията си за медиите.

Днес в България,

след поредица самоубийства и самозапалвания, една трета от българския народ отново гласува за Бойко Борисов.

Какво е това? Защо? Изглежда, че няма никакъв разумен отговор. Може ли изобщо да делегираш права на човек, който те е довел до просешка тояга, пак да те управлява, докато те унищожи съвсем?! Това звучи не само парадоксално, но направо зловещо. Нима наистина може да съществува подобен мазохизъм в 21 век?!

На пръв поглед изглежда, че няма никакво обяснение. Но всъщност има.

Далеч съм от мисълта да обвинявам и хуля своя народ, защото за мен той е свещен и неприкосновен. Но е изключително важно да си обясня неадекватното му и странно изборно поведение.

Ако се обърнем към неговата история, ще видим, че тя е тежка, изпълнена с превратности, страдания и вековни робства. Много са малко светлите и величави страници в тъмното му и кърваво минало.Историята ни разказва, че в ХІV век, когато при другите народи започва националното самоосъзнаване този важен и съдбовен процес е посечен у нас от зловещия турски ятаган. Може би оттук започва една от най-големите ни национални драми – нашето разединение и психическа нехомогенност.

Но това само катализира процеси, които са тлеели дълбоко в недрата на нашия народ.

Вярно е, че робството ни осакатява и спира развитието ни, но е вярно също така, че всички ние знаем прословутата басня за умиращия хан Кубрат и петимата му синове, които не изпълняват завета на баща си и тръгват в различни посоки по света – разединени и индивидуални в търсене на нови земи и възможности.

По-късно, когато великият наш княз Борис І Покръстител, наричан от историците „Българският Мойсей”, въвежда християнството и новата ни азбука, той среща решителен отпор от поддръжниците на езичеството, та се налага с огън и меч да наложи новата вяра и слово. И тук разцеплението се е изявило по един невероятно бурен и жесток начин.

Бунтът и разрухата живеят в сърцата на част от българския народ.

Онази част, която е издигнала материалните придобивки и животинското благоденствие в култ. Онази част, която роди и откърми Бай Ганьо и уби неговия създател Щастливеца Алеко. Тя е по-многобройната и по-активната. Тя именно действа на принципа: „След нас и потоп!” И наистина ни потапя в блатото на предателството и положението на слуги. Другата част, която е по-малобройна, е тази, която има нравствени ориентири и устои и която не се впечатлява от финансовото могъщество на някоя самозабравила се мутра или чалгаджийка. Тези два полюса са изконно непримирими и по никакъв начин не могат да постигнат съгласие.

Това според мен обяснява странния факт, че се гласува за Бойко Борисов и за неговото корумпирано и невменяемо управление, довело ни до дъното. Има хора, които не само не мислят, но и на които е приятно да бъдат мачкани от тоя политически глиган. Това е.

И докато хората в българското общество продължават да се делят на Алековци и Бай Ганьовци, успех и прогрес няма никога да има, защото „Съединението прави силата”.

Иначе ще става така, както го бях описал в едно мое стихотворение отпреди доста години:

Журналисти алармират,

че рушвети се прибират,

но народът медитира.

Канят го на панаира

все копои доморасли:

водят го на празни ясли,

хранят го със водорасли,

с обещания неясни.

Но народът пак сияе,

радва се, дори нехае –

той умее да си трае.

Медитация – това е.