Ловци на души тихо прибират православни, на църквата не й пука

Автор: Илонка ИВАНОВА


Е, няма спокойствие, няма отърване. Всяка сутрин към 9, докато си пия кафето и си планирам деня на вратата тихо се звъни. От няколко седмици насам си имам редовни посетителки. Две симпатични и прилично облечени дами на средна възраст редовно ме въвличат в религиозни спорове на вратата. Дамите са от църквата „Свидетели на Йехова“. Носят брошури, обясняват ми ги. Аз им обяснявам моята си вяра и така. Губите ми времето се изтърка като аргумент. Те отговарят, че нито една минута, посветена на Бога, не е изгубена. На кой Бог – питам. Бог е един, отговорят те. И така си преливаме от пусто в празно, докато им кажа, че си имам работа и те кротко се изнизват. На другия ден пак са на вратата ми, божественият ни спор пак започва, пак не стига доникъде, аз твърдя, че съм православна християнка, те обаче упорито ме канят в своята църква да чуя поне една проповед и да направя сравнение. И пак ми тикат брошурите. Търпението човешко си има граници и накрая ги моля да не ме безпокоят, защото ще извикам полиция. Те остават спокойни и казват – извикайте, щом смятате, че ви пречим. Излизам си от кожата и смятам да ги стресна, че ще им направя снимка и ще я публикувам. Тя се усмихват. Нямат нищо против. За зла врага апаратът ми е поправка и не мога да ги откажа и по този начин. Накрая решавам да отделя петнадесет минути от времето си и човешки да им обясня, че моята вяра е различна, че не искам да я сменям с друга, че ако ми налагат нещо насилствено и с ежедневно звънене по вратата, то ефектът е обратен. Накрая изкарвам техните аргументи. Ако Бог ме пожелае в тяхната църква, сам ще ми даде знак и не е нужно да търкат подметките си до вратата ми. Това най-после ги убеждава, че няма да ме хванат на въдицата си. Покрай тия нежелани срещи обаче разбирам какви хора търсят. Отбиват се в домове, в които хората са сами сутрин. А кои са сами по това време? Безработните, самотните, отчаяните, обезверените. Ето. Навестяват вдовицата от другия вход. Ходят при жената, която изгуби сина си-наркоман. Изкачват се до самотната пенсионерка, чиито синове са в чужбина и не са се вясвали пет години да видят жива ли е, здрава ли е. Отбиват се и при майката на онова момче, което вечно кисне в затвора, а бащата избяга. Търсят объркани души, които са изгубили вярата си в доброто, в бъдещето, в справедливостта. Посяват семената на надеждата и вкарват обезверените в кошарата си. Твърде агресивен и натраплив начин да наложиш вярата си, като използваш слабостта и пълното обезверяване на човека срещу теб.

 

Много неща се говорят за тази църква. Тя даже е забранена в някои страни, но не и у нас. Ние сме широко отворени към всичко или по-скоро неповторими подайгъзове. Говори се, че проповедите на Свидетелите подтикват към самоубийство. Говори се, че екзалтирани членове й завещават имотите си. Че предизвиква депресии у лабилните със заплахата за края на света и зловещата снимка на корицата на списанието им „Стражева кула“. Говори се, но никой нищо не прави. Регистрирали сме си я у нас и дейността й не е незаконна. Доколко е полезна за хората обаче е друг въпрос. Самата упоритост и учтиво нахалство, с което убеждават и вербуват членове, те карат най-малкото да се замислиш. Но замислиш ли се по-дълбоко, става страшно. Не може да не се запиташ, а къде е в това време Българската православна църква? Кога за последен път сте виждали свещеник на вратата си, или покана да се явите на някаква проповед, или литургия? Кога църквата е подала ръка на беден, гладен и бездомен? Имат ли време митрополитите да видят от прозорците на Линкълните си как живее народът? Защо за молитва за починал близък, за здраве, или за светия дори трябва да се плащат пари? Защо при опело на мъртвец има ценоразпис, когато така и така близките ще си платят? Защо за венчавка ти одират кожата повече, отколкото в Обредния дом? Защо когато ,макар и рядко, решиш да споделиш свой проблем със свещеник, той обикновено казва – нямам време и тича да освети поредния офис или магазин и да си вземе сухото на ръка? Защо БПЦ, която се е превърнала в една огромна търговска фирма, а не в лоно на вярата, не издава поне касови бележки за дейността си? Къде потъват парите на миряните, а когато ще се строи нов храм се търсят дарения и спонсори и пари от държавата? Влизайки в храм напоследък, имам усещането, че влизам в някаква бездушна институция, която не се интересува защо си дошъл, прибира си парите за свещите, а докато стоиш пред някоя икона, дочуваш глас :“Къде ми е кандилницата, да е*а мама му, ще дойдат едни за кръщене!“. Дори в данъчното са по-любезни като отидеш, защото поне служебно ти се усмихват. А в църквата с каменни лица те гледат в ръцете колко ще оставиш за свещи и няма ли да си купиш светена вода и календарче. И някак ми се отщява да влизам където и да е, а ако още се чувствам православна християнка, да вкарам вярата само в сърцето си и да я заключа там, за да я опазя. И спирам да се чудя защо сектите са ни налазили и ловят все повече и повече заблудени и разочаровани души. В един разграден двор с алчни чернодрешковци и паркирани скъпи коли до него, всяка секта може да хвърли семена и да избуее, даже да пораснат по-високи от храма. А в това време митрополитите скубят бради кой да стане партиарх, пък народа...Всъщност пука ли й на църквата за народа? Прости ми, Господи, но май не!