Всички носим Каин в себе си: Въпросът не е дали можем да убиваме, а какво ни спира

Този е педофил, този е изрод, този е евреин, този е гей, този е русофил, фоб, този е ебати боклука. В момента, в който дадеш етикет, става по-лесно да забравиш, че зад него стои човешко същество

Ключови думи: насилие и морал, Каин и Авел, свободна воля, срив на авторитетите, дехуманизация, обществен линч, съвест и закон, човешка психика, пловдив, ловци на педофили, флагман

Хайде да се върнем до началото на самия човешки разказ. Там убийството не е екстравагантен продукт на модерността, на интернет, на лошото образование, на определена политическа партия или пък на упадъка на институциите.

Там имаме опростен кадър - широко поле и двама братя.

Между тях стоят завистта и гневът.

В библейския разказ грехът е описан като нещо, което дебне пред вратата. Нещо, с което човек трябва да се сбори, да му устои.

Бог пита: „Къде е брат ти?“

Каин отговаря: „Пазач ли съм на брат си?“

Така той отказва да поеме морална отговорност за съществуването на Авел.

В последвалата цивилизация се ражда разбирането, че животът на другия не е без значение, че убийството започва не с ножа и камъка, а с превръщането на другия в някой, който „си го заслужава“.

Именно затова не съм съгласна, че насилието е някаква нова повреда на човечеството. То е част от природата ни. Не нещо, което сме развили, а нещо, което сме потиснали.

Затова въпросът не е човек способен ли е да убива, а какво е онова, което го спира.

Виждаме, че дори Бог не спира пряко. Дори го допуска.

Защо?

Няма евтин отговор на този въпрос.

В християнската перспектива има една основна идея: свободната воля не е равна на добро поведение.

Щом човекът е свободен, тогава той е свободен да избере злото.

Ако всяко наше решение бъде блокирано от божествена намеса, тогава човекът вече не е свободен морален субект, а механизъм.

Ето я страшната цена на свободата.

Лесно изпадаме в сантиментална заблуда, че някога хората бяха други. Ми не, не бяха.

Историята помни хилядолетия на кръв, къде заради земя, религия, власт, чест, идеология, племе, къде за удоволствие от чиста психопатия.

Разликата между цивилизованото и варварското общество си остава в закона, който незименно включва и морала.

Аз съм от поколението, което израсна в ранните проблясъци на демокрацията, сред метъл, раздърпани гащи и тениски, дълги коси, опияти, концерти, алкохол и агресивна естетика. Ясно помня колко много енергия, ярост, сексуалност, объркване, самота и желание да счупиш и разбиеш нещо носехме в нас.

Мнозинството не станахме убийци, не защото бяхме генетично по-добри, а защото между импулса и действието стоеше авторитетът. Баща, майка, учител, директор, полицай, Бог.

И ние, както и сегашните деца, растяхме сред изкушения и лоши примери. По-малко бяха, но не липсваха.

Виждахме разни мъже, които не се страхуват от полицията, а полицията се страхува от тях. И убийства виждахме, и показни разстрели. Чувахме за бизнес, свързан с престъпност. За хора, които рушат правилата и въпреки това живеят по-добре от тези, които ги спазват.

И ние се чудехме защо трябва да сме честни, след като честността отнема от благата. Но по някаква причина не се поддадохме на моралната ерозия. Отново заради авторитета.

Познавахме страха от последствията. Показани ни бяха ясните граници. Моралът и ценностите не се натрапват, а се вплитат в характера ти, стават част от Спасението. Не спасението от порицание, наказание или затвор, а спасението от самите нас.

Авторитетът беше ясна линия, която се смущавахме да прекрачим. А моралът бе причината изобщо да не искаме да я прекрачваме.

Така се роди съвестта.

Днес, когато млад човек извърши нещо немислимо, търсим предмета на обвинението. Интернет, Тик-ток, музиката, това поколение е такова, онова беше онакова... Не отричам това.

Ето ги "ловците на педофили", пребивали Георги Кузев над час на Младежкия хълм

По мое време беше немислимо ученички да си изкарват парите в порно сайтове. Сега е тенденция. Самодоволна и дяволита.

Но вярвам, че стремежът към бунта просто е различен. Защото в ранните години на демокрацията, когато всичко беше малко по-грубо, по-бедно, по-разпиляно и по-мръсно, имаше деца, които рисуваха черепи, пишеха сатанински символи по чиновете, пиеха, биеха се и обещаваха да направят някого на кайма.

Пубертетът е странно състояние. Хем си уязвим, хем си агресивен. Можеш лесно да поемеш грешната битка и да я превърнеш в непоправимо решение.

Особено ако си в група. Там страхът се разтваря.

Психолог разясни механизмите, превърнали групата младежи в жестоки убийци

А и младите не четат наказателния кодекс, те гледат кой е наказан. Кой се е измъкнал. Така преценяват позволено и грешно. Имаш връзки и пари – вън си.

Така постепенно градят убеждението, че законът не е морален съдия, а някаква хлъзгава система, която се прилага според това кой стои пред нея. Ето още един разпаднал се авторитет. Този на закона.

И създаденият от толкова липси вакуум отачяно търси с какво да се запълни.

И започва от саморазправата. От примера на възрастните, които крещят: „Обесете го!“ „Убийте го!“ „Няма право да живее!“

От крайните мнения, от убежденията, че едно престъпление се решава с ново. От идеята, че непременно в една история има добър и лош, че ако убийците са жестоки, то педофилията е допустима; че ако една банда нападне друга, една от двете трябва да е невинна.

Толкова много глупост сред авторитетите на днешните деца...

Не може ти, родителят, който е казвал, че човешкият живот е ценност, да викаш като обезумял във Фейсбук, че някой трябва да умре.

Но тълпата винаги е обичала линча, нали? Жадна за римските арени и кървави спектакли.

Човешката психика отслабва пред онова, което не може да отработи, и се отдава на крайности.

Този е педофил, този е изрод, този е евреин, този е гей, този е русофил, фоб, роб, този е чуждият, врагът, този е ебати боклука.

В момента, в който дадеш етикет, става по-лесно да забравиш, че зад него стои човешко същество.

Ето как започва дехуманизацията. Предверието на смъртта.

И днес търпеливо чакаме някой да даде лесно и ефективно решение, без да платим за него със свободата си.

Решение с такова условие не същестува.

Убийствата няма да спрат, насилието и омразата няма да изчезнат. Свободата идва със свободната воля, а тя при много хора е и винаги е била да изберат злото.

В много държави процента на престъпност и извращения е правопропорционален на свободата им.

Да. Убийства е имало при всякакви политически режими. При монархии, империи, диктатури, демокрации, бедни и богати общества. Човешката склонност към убийство не се появява при определена политическа партия. Политиката обаче може да я насърчи, да я оправдае, да я институционализира, прикрива или наказва.

Държавата може да създаде или да разруши усещането, че има ред. А щом редът стане непредвидим, хората започват да търсят техен.

Трябва да се върнем към старите скучни ценности, не знам защо не го виждаме.

Трябва да спрем да възпитаваме децата чрез собственото си лицемерие.

Ако искаме от тях да уважават човешкия живот, трябва самите ние да го уважаваме, включително когато човекът срещу нас е виновен.

Това е цивилизацията.

Да възстановим цената на човешкия живот и тежестта на последствията.

Да върнем съвестта.

Обществото ни е разделено на нашите срещу техните. На жертви срещу злодеи. На герои срещу загубеняци.

Това е прекрасна структура за поредния бозав филм и ужасен сценарий за реалността.

Човекът не е нито добър, нито лош.

Той е способен.

Както на любов, саможертва и грижа за чужд живот, така и на обратното.

Това противоречие не е задължително дефект на отделния индивид, а част от човешката психика. Всички можем да бъдем убийци, просто ни дели единственото, дадено от Бог – свободната воля да не бъдем такива.

Да изполваш светло тази свободна воля е проявлението на Бога в нас. Да славим този негов дар, да го предаваме чрез морал, справедливост, култура, закон и институции.

Да преметем поне нашия двор преди да тръгнем да чистим световния.

И да започнем да разчитаме умело правотата, защото не можем да разчитаме само на добротата си.