Държавната охрана пазеше Пеевски и Борисов от народната любов, не от смъртна опасност

Българският данъкоплатец не е длъжен цял живот да финансира техния страх

Ключови думи: охрана на Борисов, охрана Пеевски, Бойко Борисов, Делян Пеевски, охрана, пиар

В България често най-големите лъжи се произнасят с най-спокоен тон. Обличат ги в институционален език, подпират ги с фрази за „национална сигурност“, „оперативна информация“ и „висок риск“, а след това очакват обществото да приеме всичко безкритично. Така години наред ни убеждаваха, че държавната охрана около Делян Пеевски е въпрос на живот и смърт. Същото важи в голяма степен и за Бойко Борисов.

Истината обаче е далеч по-проста и далеч по-неприятна.

Назначената от държавата охрана не пазеше тези хора от смъртна опасност. Тя ги пазеше от народната любов. От гнева и презрението, които следват всяка безконтролна власт. Пазеше ги от собствените последици на собствените им действия.

И нека никой не разказва приказки от „Хиляда и една нощ“. Да, вероятно е имало заплахи. В света, в който се движат подобни фигури, заплахите са почти професионален риск. Но това не означава, че българският данъкоплатец е длъжен цял живот да финансира техния страх. Особено когато става дума за хора с ресурси, влияние и финансови възможности, които многократно надхвърлят тези на обикновения гражданин.

Ако Делян Пеевски и Бойко Борисов действително се чувстват застрашени, те могат да си позволят най-скъпата частна охрана в Европа. И то със собствени средства. Както правят богатите и влиятелните навсякъде по света. Държавата не е личен бронежилетен абонамент за политическата каста.

Освен това българската история от времето на прехода е безмилостен учебник по реализъм. Тя показва една проста истина – ако някой наистина реши да изпрати врага си при свети Петър, никакви кортежи, барети и бронирани автомобили не могат да го спрат.

Нима Андрей Луканов беше по-малко влиятелен? Нима Васил и Георги Илиеви нямаха бодигардове? Нима Иво Карамански, Илия Павлов или Алексей Петров не разполагаха с пари и власт? И къде са днес всички те? На два метра под земята. Историята на българския преход е пълна с хора, които вярваха, че са недосегаеми – до деня, в който се оказаха смъртни.

Разбира се, никой нормален човек не би пожелал зло другиму. Смъртта не е политически аргумент, а човешка трагедия. Но има хора, които доброволно избират да живеят на ръба на риска, на закона и понякога на морала. Те отлично знаят цената на този избор. И когато приемеш договора, поднесен ти с усмивка от Дявола, приемаш и всички клаузи, написани с дребен шрифт.

Затова решението новото правителство да прекрати този абсурден комфорт е правилно. То връща поне минимално усещане за справедливост. Показва, макар и символично, че държавата не е създадена, за да обслужва вечно своите политически феодали.

Но нека не изпадаме в еуфория.

Това е миниатюрен успех. Почти козметичен жест на фона на грамадната корупционна планина, която задушава България от десетилетия. Обществото не очаква просто да бъдат свалени няколко служебни автомобила и няколко охранители.

Обществото очаква истинска битка срещу модела, който превърна държавата в частен клуб за недосегаеми.

Хората чакат справедливост, а не пиар. Чакат разследвания, а не символика. Чакат законът най-сетне да се прилага и по върховете на властта, а не само върху онези, които нямат чадър.

Защото България не страда от липса на охрана. България страда от липса на държава.