Джеймс Дорси: Ормузкият проток дава предимство на Иран във войната

Анализаторът на Близкия изток коментира как един тесен морски коридор може да се превърне в оръжие с глобален ефект

Ключови думи: Иран, Ормузки проток, петрол, Близък изток, ескалация

Иран държи силен коз в сегашната ескалация, въпреки че не може да се мери военно със Съединените щати и Израел. Това заяви анализаторът на Близкия изток Джеймс Дорси, според когото реалното предимство на Техеран не се намира само на бойното поле, а в контрола върху Ормузкия проток.

Именно там според него се крие способността на Иран да отвръща асиметрично на натиска. Дорси подчерта, че иранците понасят тежки удари, разрушения и жертви, но въпреки това запазват важен инструмент за влияние. Причината е проста. Протокът е сред най-чувствителните енергийни маршрути в света, а достъпът през него има пряко значение за доставките на петрол и газ.

Според Дорси Вашингтон е допуснал сериозна грешка в оценката си за готовността на Иран да издържи на натиск. По думите му американската страна е подценила докъде може да стигне иранската съпротива и каква цена е готов да плати режимът, за да оцелее. Точно това променя баланса в първите седмици на конфликта. Иран не печели с превъзходство във въздуха или с технологична мощ. Той печели време, натиск и възможност да удря по глобалната икономическа чувствителност.

Дорси направи важно уточнение и за самия Ормузки проток. По думите му той не е напълно затворен. Това, което се случва, е по-опасно в стратегически план. Иран не спира всичко, а решава кой може да премине и кой не. Така Техеран не блокира маршрута напълно, а го превръща в средство за селективен натиск. Според анализа му иранците не допускат кораби, свързани със САЩ, Израел и техни съюзници, но позволяват, макар и ограничено, преминаване на други кораби, включително под турски, индийски и китайски флаг.

Тази схема дава на Иран няколко предимства едновременно. От една страна, той показва, че може да разклати световните доставки, без да влиза в пълен морски блокаж. От друга, демонстрира, че запазва контрол и избягва ход, който би обединил още повече международните сили срещу него. Според Дорси това е типична асиметрична стратегия. По-слабият във военен смисъл търси най-болезнената точка на по-силния и я натиска достатъчно, за да създаде несигурност.

Анализаторът обърна внимание и на държавите от Персийския залив. Според него те се опитват да стоят колкото може по-далеч от пряко въвличане. Участието им до този момент има предимно отбранителен характер. Те се стремят да ограничат щетите, да свалят ракети и дронове и да не допускат конфликтът да се разрасне с тяхно активно настъпателно участие. Дорси смята, че това може да се промени само ако САЩ преминат към удари по иранската петролна инфраструктура или към действия, които директно задушават иранската икономика. Тогава рискът Иран да отвърне срещу обекти в Залива ще нарасне рязко.

По думите му ефектът от войната вече се усеща извън Иран, Израел и САЩ. Част от енергийната инфраструктура в държавите от Залива е засегната или работи в условия на сериозно напрежение. Това свива доставките и увеличава натиска върху пазара. Така войната престава да бъде само регионален военен сблъсък и започва да се превръща в проблем за международната икономика.

Дорси е категоричен, че именно в това се състои иранската логика. Техеран не разчита на бърза победа. Той разчита на издръжливост. Колкото по-дълго трае страданието и колкото по-голяма става цената за всички останали, толкова по-силна ще бъде позицията му при евентуални преговори. В този смисъл Иран гледа на времето като на оръжие, а Ормузкия проток като на свой най-силен лост.

На този фон шансът за бързо дипломатическо решение изглежда слаб. Според Дорси нито една от основните страни не показва готовност за реални преговори. Той смята, че в момента всяка от тях търси не компромис, а капитулация на противника. Това прави конфликта още по-опасен, защото когато никой не иска да отстъпи, всяка страна започва да търси нови начини да повиши цената за другата.

В анализа си Дорси очерта и различното разбиране за победа. За Иран това означава режимът да оцелее, дори при тежки загуби. За Доналд Тръмп победата изглежда по-трудна за дефиниране, защото включва по-амбициозни цели като смяна на режима или трайно неутрализиране на иранската ядрена програма. Ако иранската власт устои, дори без да постигне военно надмощие, това вече ще бъде представено от Техеран като успех.

Джеймс Дорси не очаква прякото включване на Русия или Китай с войски на терен. Според него те ще помагат дипломатически, с разузнавателна подкрепа или с компоненти, но няма да влязат във война заради Иран. Така изходът остава в ръцете на страните в самия конфликт и на това кой ще издържи по-дълго.

Точно затова тезата му е ясна. Предимството на Иран не идва от военна доминация, а от способността му да превърне Ормузкия проток в инструмент за натиск върху противниците си и върху света.

Иран отново застана в центъра на световното внимание, но този път не само заради ракетите, ударите и военната ескалация. Истинската тежест на темата идва от мястото, на което Техеран държи ръка върху една от най-чувствителните артерии на световната икономика. Ормузкият проток не е просто географска точка на картата. Той е тесният проход, през който минава огромна част от петрола на света, а когато Иран го постави под натиск, последиците излизат далеч извън Близкия изток. Reuters припомня, че през протока преминава около 20 процента от световните доставки на петрол, а към 20 и 21 март 2026 г. корабоплаването е сериозно затруднено.

Държавата не разполага със същата военна мощ като САЩ или Израел, но разполага с лост, който удря там, където светът е най-уязвим. Техеран няма нужда да затваря напълно протока, за да произведе ефект. Достатъчно е да държи несигурността жива, да оскъпява транспорта, да плаши корабособствениците и да кара международните компании да пренареждат риска. Именно затова голям застраховател като Chubb вече обяви военнорисково покритие за кораби в района, което само по себе си показва колко тежка е обстановката.

Тази тактика показва как Иран превръща географията в стратегия. Вместо да търси симетричен сблъсък с по-силни противници, той натиска там, където болката се пренася бързо към цените, пазарите и политическите решения на други държави. Това е и причината темата да излезе от военните бюлетини и да влезе в икономическите новини. Нарушенията по маршрута вече удариха износа на Ирак, който обяви форсмажор за чуждестранно управлявани петролни полета след почти пълно спиране на експорта през южните терминали.

Когато Иран държи под напрежение Ормузкия проток, той не притиска само Вашингтон и Тел Авив. Той изпраща сигнал към всички държави, които зависят от енергийния поток през Залива. Това важи за Азия, за Европа и за всяка икономика, в която ръстът на горивата се пренася към транспорт, храни и индустрия. По данни на Reuters към 21 март 2026 г. глобалните цени на петрола са скочили с около 50 процента, а европейските цени на газа също вървят нагоре заради напрежението в района.

Така Иран печели не непременно на бойното поле, а във времето. Колкото по-дълго трае кризата, толкова по-силно расте международният натиск за развръзка. Това е логика на изтощение. Иран знае, че не трябва да надделее военно в класически смисъл. Достатъчно е да оцелее, да запази режима и да убеди света, че цената на дългата война става твърде висока. Тази сметка личи и в начина, по който Техеран държи отворен конфликт не само с преките си противници, а и с логистичната система на целия регион.

Още един важен пласт на темата Иран е свързан с държавите от Персийския залив. Засега те пазят внимателен баланс. Те укрепват отбраната си, свалят дронове и ракети, но не влизат с пълна сила в офанзивна роля. Това показва страх от по-широка регионална война, в която нефтената и газовата инфраструктура на Залива ще се превърне в пряк обект на ответни удари. Именно този риск прави Иран опасен дори тогава, когато търпи тежки загуби. Един асиметричен играч с достъп до толкова чувствителна зона не се измерва само по броя самолети и ракети, а по способността си да превърне уязвимостта на другите в свой щит.

На този фон дипломатическият хоризонт изглежда тесен. Reuters и AP съобщиха на 21 март, че Доналд Тръмп говори за евентуално ограничаване на американските операции, но в същото време призовава други държави да поемат охраната на Ормузкия проток. Това само потвърждава колко централен е станал именно този коридор за цялата стратегия на конфликта.

Затова и най-силният ъгъл за тази новина не е само какво е казал Джеймс Дорси. По-важното е, че темата Иран вече се чете през Ормузкия проток като през увеличително стъкло. Там се вижда как една държава, поставена под военен натиск, успява да държи влияние чрез контрол над маршрут, който засяга едновременно петрол, транспорт, застраховане, регионална сигурност и нервите на световната икономика. Именно това прави Иран толкова важен фактор в настоящата ескалация. Не само заради ударите, а заради способността му да превърне тесен морски проход в глобален инструмент за натиск.