Пътят на Филип Буков от протеста до... рекламно лице на НЗОК

Ако институциите наистина бяха чули гласа на пациента, щеше ли България още да събира капачки, за да спасява деца?

Ключови думи: коментар, актьор, филип буков, протест, рекламно лице, нзок, здравната каса

През декември 2025 г. актьорът Филип Буков излезе от удобната зона на сцената и екрана и застана на площада. Не като артист, а като гражданин. С реч, насочена срещу държавния бюджет, корупционните практики и разпадането на общественото доверие. С думи за обезверените млади хора и усещането, че институциите са се отдалечили от онези, които ги финансират.

Тези думи бяха чути. Защото звучаха искрено. И защото идваха от лице, което не е професионален политик, а публична фигура с влияние и аудитория.

Дни по късно Буков направи още едно публично изявление – този път от личните си профили в социалните мрежи. Във видеообръщение той заяви, че е имал предложение да бъде „купен“ – да получи финансов стимул, за да редуцира гражданската си активност и публичния си тон. Твърдение сериозно, тревожно и показателно за механизмите, с които системата често се опитва да неутрализира неудобните гласове.

Обществото прие тези думи с доверие. Те се вписваха логично в познатия български контекст на задкулисие, натиск и морална ерозия.

И тогава дойде следващият кадър.

Филип Буков се появи в национален ефир като рекламно лице на Националната здравноосигурителна каса – институция, финансирана изцяло с публични средства. От екрана прозвуча уверението, че НЗОК „наистина е чула гласа на пациента“.

Тук не става дума за договори, законосъобразност или право на труд. Става дума за символика.

НЗОК не е търговска марка. Не е частен субект, който търси популярно лице за пазарно присъствие. Тя е държавен орган в страна, в която хиляди хора продължават да събират средства за лечение чрез дарителски кампании, капачки и SMS и. В страна, в която пациентът по често чака, отколкото е „чут“.

Именно затова внезапната трансформация – от глас на протеста към лице на институцията – поражда повече въпроси, отколкото отговори.

Не защото е незаконна.

А защото е морално неубедителна.

Когато публична фигура заяви, че върху нея е упражняван финансов натиск да замълчи, а малко по късно застане в услуга на държавна институция срещу възнаграждение, обществото има право да се усъмни. Не в намеренията, а в посланието.

Протестът не е епизод.

Гражданската позиция не е временна роля.

Доверието не се включва и изключва според ангажимента.

Точно в това противоречие се ражда разочарованието – не от участието в реклама, а от усещането за подмяна. Защото когато говориш от името на гнева, не можеш без обяснение да говориш от името на системата.

И накрая остава онзи прост, болезнен въпрос, който не се нуждае от риторика:

Ако институциите наистина бяха чули гласа на пациента, щеше ли България още да събира капачки, за да спасява деца?