Как Мадуро разруши Венецуела: хроника на един икономически и морален крах*

Преди броени дни Президентът на Венецуела Николас Мадуро се озова в килия в САЩ. Кой, какво, кога, къде, защо точно и т.н. – никога няма да знаем подробностите за отвличането му. Струва си обаче да обясним какво точно направи Мадуро и защо милиони венецуелци по цял свят са във възторг от действия на американската армия, които никой по принцип не иска да преживее в страната си. 

Истинската история започва десетилетия по-рано с вероятно най-катастрофалния икономически срив в съвременната мирновременна история. Венецуела – страната с най-големите доказани петролни запаси на планетата, около 300 милиарда барела – успява да унищожи близо 80% от своя БВП, да тласне над 90% от населението в бедност и да принуди около една четвърт от народа си да емигрира. 

В началото на 21 век тогавашният президент Уго Чавес използва PDVSA – държавната машина за петродолари – за да превърне страната си в пример за „социалистически рай“. В условията на растящи цени на нефта, Венецуела става класически пример за „проклятието на ресурсите“. Свръхизносът прави валутата силна, а вносът – евтин. Вместо да произвежда храна или да развива индустрия, страната просто помпи нефт, продава го и внася всичко – от домати до автомобили. Докато петролът е около и над $100 за барел всичко изглежда като вечен празник. Но основите на икономиката бързо гният. 

Началото на края настъпва още през 2002-2003 г. или десетилетие преди Мадуро. Бях там и помня как Чавес уволни около 20 000 опитни инженери и техници от PDVSA и ги замени с лоялисти, които разбират повече от лозунги, отколкото от сондажи, помпи и тръбопроводи. Когато Мадуро идва на власт през 2013 г., петролната инфраструктурата вече е в разпад.

Вместо да ремонтира индустрията, Мадуро продължава да третира PDVSA също като Чавес – като банкомат. Бюджетите за поддръжка и инвестиции се режат, за да се финансират субсидии, митинги и клиентелизъм. Резултатът е срив на производството. От близо 3 млн. барела на ден при встъпването му, добивът пада под 800 000, а в най-тежкия момент през 2020 г. – до около 337 000 барела дневно. Страната, спечелила геоложкото тото, систематично унищожава единствения си реален източник на приходи.

Когато цените на петрола се сриват през 2014 г., купонът свършва, но разходите остават

Вместо да ореже разходи или да реформира, Мадуро се обръща към централната банка. Печатницата засилва оборотите. Инфлацията, вече над 50% през 2013 г., избухва в хиперинфлация – първо стотици проценти годишно, после десетки хиляди. До 2018 г. инфлацията достига около 130 000%, а някои оценки за началото на 2019 г. са над 300 000%. Цените се променят не годишно или месечно, а ежедневно и почасово. Боливарът става толкова безполезен, че хората буквално използват банкнотите за салфетки. Базовото доверие, че парите утре ще купуват нещо, е разрушено. Хората харчат заплатите си в момента, в който ги получат, купувайки каквото и да е, само и само да не държат топяща се валута.

С рухването на парите кризата от финансова се превръща в хуманитарна

Недостигът на храни става масов. През 2016 г. проучвания показват, че около 75% от населението губи значително тегло – не защото е на диета, а защото пропуска хранения. Режимът отговаря със система от субсидирани хранителни пакети, която на хартия изглежда като социална помощ, но на практика се превръща в инструмент за контрол и корупция. Достъпът до храна се привързва към политическа лоялност, опозиционни квартали са наказвани със закъснения или изключване. Самата храна често е нискокачествена, внасяна на завишени цени чрез корумпирани посредници, свързани с режима, които прибират разликата. Гладът се превръща едновременно в бизнес модел и в политическо оръжие.

С влошаването на условията венецуелците започват да гласуват с краката си. От 2014 г. насам около 8 милиона души – приблизително 25% от населението – напускат страната, създавайки най-голямата миграционна криза в съвременната история на Западното полукълбо. Заминават не само бедните, но и лекарите, инженерите, учителите, техниците. Този отлив на мозъци изпразва държавата от капацитет. Болниците губят персонал, енергийната система – инженери, а нефтените полета – хората, които знаят как да ги поддържат. Сривът вече не е само заради парите – липсват и хора, които да поправят каквото и да било.

През март 2019 г. структурното неглижиране кулминира в енергиен срив. Гигантската ВЕЦ „Гури“, която осигурява около 80% от електричеството на Венецуела, отказва след години на недофинансиране и лоша поддръжка. Страната остава в тъмнина почти седмица. Спирането на тока спира и водните помпи, оставяйки милиони без течаща вода в тропически климат. Хората събират мръсна речна вода, за да пускат тоалетните или да перат. В болниците машините за животоподдържане спират, което води до смъртни случаи, които никой не изчислява точно. Държавата вече не може да гарантира дори светлина и вода – минималните условия за функциониращо общество.

Изправен пред пълния крах на националната валута, режимът тихомълком допуска свободно обръщение на щатския долар

Доларизацията създава абсурдна двойна реалност. Малък елит – чиновници, военни и хора с достъп до валута от чужбина – живее в балон от нови магазини и вносни стоки, така наречените bodegones, които продават течен шоколад, PlayStation и шампанско. Това би трябвало да е познато за по-възрастните у нас, нали? 

За огромното мнозинство, получаващо заплати в боливари, това „възстановяване“ е мираж. Тази икономика почти нищо не произвежда – видимият разкош се крепи до голяма степен на парите, изпращани от избягалите, и на пране на пари от престъпна дейност.

С рухнал петролен сектор и слабо данъчно облагане режимът се обръща към по-отчаяни източници на доход. Един от тях е минният пояс по река Ориноко – огромна зона в централната част на Венецуела, отворена за нерегулиран добив на злато. Контролът над тези територии се дава на смесица от военни структури и криминални групировки, включително колумбийски партизани. Живак замърсява реките и земите на местните племена, докато контрабандното злато се изнася и продава в чужбина за кеш, използван за поддържане на лоялността на вътрешния кръг. Държавата все повече прилича на престъпно предприятие, което изстисква каквото е останало – нефт, злато, мигранти, природа – за да оцелее още малко.

Успоредно с това САЩ обвиняват високопоставени венецуелски чиновници, че управляват или защитават мащабен трафик на кокаин 

 Той се осъществява от т.нар. „Картел на слънцата“, кръстен на слънчевите отличителни знаци на генералите. В очите на американската правосъдна система Мадуро и обкръжението му вече не са просто политически противници, а предполагаеми нарко-трафиканти. Обявената награда от $15 милиона за залавянето му го превръща в риск дори за собствената му охрана – в разорена икономика тази сума изглежда като билет за нов живот за всеки, който е достатъчно близо до него.

За кратко се появява възможност за нормализация. През 2023–2024 г. частично облекчаване на санкциите позволява ограничен износ на петрол, а споразумението от Барбадос предлага сделка – честни избори през юли 2024 г. срещу по-широка икономическа реинтеграция. Според независими оценки опозиционният кандидат Едмундо Гонсалес изглежда печели убедително. Мадуро е изправен пред избор – да приеме поражението и да договори безопасно оттегляне, или да открадне изборите и да запази властта на цената на постоянна изолация. Той избира фалшификацията, укриване на протоколите и репресии срещу протестите. Санкциите се връщат, инвеститорите се изтеглят, а всякаква надежда за законен път към възстановяване изчезва.

До края на 2025 г. всички стълбове, които са поддържали режима – петрол, печатане на пари, злато, наркотици и геополитически покровители – ерозират. Добивът на нефт е жалък в сравнение с предишното ниво. Златните и нарко-каналите са под растящ международен натиск. Съюзниците в Латинска Америка се дистанцират от лидер с обвинение в САЩ. Най-важното – режимът вече няма пари, за да плаща на армията. Структурата на стимулите се обръща. Ако защитаваш Мадуро, може да  споделиш съдбата му. Предай го – имаш шанс за снизхождение и запазване на част от ограбеното.

Когато специални части на САЩ най-накрая действат през януари 2026 г., те не се изправят срещу уверена диктатура, а срещу куха конструкция, подкопана от собствената си икономика. Системата, която някога използва ресурси, за да купува лоялност, вече е изчерпала тези ресурси. Същата икономическа логика, която съсипва живота на хората, накрая лишава Мадуро и от защита и го изпраща в килия.

Историческата присъда за това десетилетие е брутална

Венецуела преживява един от най-тежките мирновременни икономически сривове в историята – БВП пада с почти 80%, над 90% от населението в един момент живее в бедност, около 8 милиона души са принудени да напуснат страната, а националната валута е толкова унищожена, че на практика изчезва. Щетите далеч надхвърлят числата – гооврим за страна, в която липсва базово ниво на спазване на обществения договор. Венецуела не е държава, а престъпна групировка.

Падането на Мадуро не е просто история за свален диктатор, а учебникарски пример за това какво се случва, когато се отричат базови икономически реалности. Не можеш да използваш петрола като безкраен банкомат, не можеш да напечаташ истинско богатство, не можеш завинаги да замениш производство с грабеж. 

Икономиката, която предаде Мадуро, първо отрови живота на венецуелския народ. Неговият арест затваря само първата глава. Много по-трудната задача сега е да се възстанови страна, чиито институции, инфраструктура и човешки капитал са систематично унищожени в името на това един човек – и неговият кръг – да останат на власт. Венецуела има бъдеще само след като целият режим бъде разбит и в страната се възстанови държавност и законност. А това няма да стане с една акция на Делта Форс, колкото и прекрасна да изглежда тя в телевизора. Трудното тепърва предстои.

*Тексътът е от личната страница на автора, заглавието е на редакцията