Догодина Костадин Костадинов може да стане „златен пръст“

При силна избирателна активност „Възраждане“ може да се превърне в балансьор между два големи политически блока и да диктува дневния ред в бъдещия парламент

Ключови думи: костадин костадинов, възраждане, балансьор, златен пръст, следващи избори

Високата избирателна активност е най-безпощадният редактор на политическия разказ. Тя изтрива екзотиката, изхвърля на бунището на историята украшенията и оставя на сцената само онези, които имат реална маса, дълбочина и дисциплина. Когато обществената енергия се събуди и повече българи отидат до урните, малките и отслабените партии плащат цената първи. Това е лоша новина за АПС, БСП, ИТН, МЕЧ и „Величие“ – формации, които вирееха добре в условията на апатия, но ще се стопят при мобилизация.

При такъв сценарий е напълно възможно у нас от девет парламентарно представени субекта да останат едва пет: ГЕРБ-СДС, ДПС-НН, ПП-ДБ, „Възраждане“ и един проект на Румен Радев. По-малко партии означава по-чиста геометрия на властта. Но и по-остри сблъсъци.

Представете си следната конфигурация: догодина са се образували два ясно очертани и взаимно отричащи се блока. От едната страна – ГЕРБ и ДПС-НН; от другата – ПП-ДБ и президентският проект. И симетрията е почти пеперудена: по 105 депутати за всяка от страните. Общо 210. Нито мнозинство, нито превес. Само напрежение.

И точно тук на сцената излиза петият играч – „Възраждане“. Нека предположим, че партията ще вкара 30 депутати. В такъв парламент Костадин Костадинов може да се окаже не просто фактор, а арбитър.

Какво следва от това? Дали Костадинов би избрал да се присъедини към единия лагер, за да се оформи тройна коалиция с над 120 гласа – стабилна, действена и способна да прокарва решения? Или би предпочел по-сложната и по-коварна роля – да подкрепя отделни инициативи, да диктува условия и да държи бъдещо правителство на малцинството в перманентна зависимост?

Отговорът не е само в аритметиката. Той е в политическия инстинкт. „Възраждане“ досега се храни от конфронтацията и самотната опозиционност. Но реалната власт носи друго изкушение – тя изисква компромис, но дава тежест. Да си „златен пръст“ означава да преминеш от викане към договаряне, от лозунги към решения.

Май догодина ни очаква партия политически шах с по-малко фигури. Без пешки за жертване. Но всеки ход ще тежи повече. Всяка грешка ще струва скъпо. А така играта може да стане дори по-интересна.