Ако знаех, че за последен път танцувам с мъжа си, нямаше да го пусна

Автор: Илонка ИВАНОВА, снимка и видео: Добромир ДОСКАЧАРОВ


Годината ще е страшна. Годината ще е кармична. Ще станат много нещастия, ще трябва да преживеем много неща, ще се наложим да бъдем силни, за да се преродим духовно. Много хора ще получат житейски урок, за да станат после по-добри. Това е прогнозата на нумероложката Стефка Добрева за 2012 година. Когато я прави, тя не знае, че е една от „избраните“ да преминат през тези изпитания, през скръбта и мъката, през болката и страданието и да достигнат примирението, че съдбата няма как да се избегне и ако си силен, трябва да оцелееш духовно, въпреки всичко.

Бях предупредена, че ще стане нещастие, съдбата ми даде знак

разказва Стефка. Макар че трагедията е оставила отпечатък върху лицето й, тя намира сили да се усмихне и да попита ще пиете ли кафе. И слага на масата и сладки.

Точно на рождения ми ден 16 март, се събудих рано. Не ми се спеше, връща се в спомните си тя. Отидох да си направя кафе и се учудих от тишината. Тогава видях, че за пръв път стенният ни часовник е спрял. На 4 без 15. Аз съм родена в 4 сутринта, а той беше спрял 15 минути по-рано. Не зная защо, но много се разстроих. Казах на мъжа ми ще стане нещо лошо, ще стане нещо страшно. Георги се разсмя, веселяк си е, опита се да го поправи, не успя, после каза, че ще купим батерия и пак ще тръгне. Изпихме кафето и аз се взрях в ръката си. Старият семеен пръстен с рубин, който се предава от поколения в семейството, беше останал без камъка. Погледнах в празното гнездо и видях гроб. Цялата настръхнах. Започнах да повтарям нещо ще се случи, нещо страшно ще се случи, но мъжът ми отново ме успокои. Обеща, че ще намерим камъка и пак ще го сложим. Ако трябва друг ще купим и ще го сложим. Не го намерихме. Просто се изпари. А пред очите ми се въртеше оня гроб и сърцето ми се свиваше. Обявих, че за първа година няма да каня никого на рождения си ден. Не исках да празнувам. Съпругът ми се поучуди, но каза добре. Излязохме следобед на разходка, подишахме чист въздух, а на връщане срещнах пред вратата една стара моя приятелка Живка. Спонтанно казах – Живче, качвай се горе да празнуваме, имам рожден ден. Нали никого нямаше да каниш, подсмихна се Георги. После ни сервира масата. Далеч по-късно се сетих, че Живка беше затворила цикъла на знаците, които ме предупреждаваха и съдбата ми беше дала още живот. Живка, значи живот...

Георги отива да празнува рождения си ден и се връща в ковчег

Съпругът на Стефка също е роден през март, но на 30-ти. Навършва 70 години и решават да го отпразнуват подобаващо, защото е юбилей. Отиват чак във Велинград на СПА-хотел, децата идват от София и прекарват чудесно. Смяхме се, шегувахме се, танцувахме. Ако знаех, че за последен път танцувам с мъжа си, щях да го притисна до себе си и никога да не го пусна. Щях да го грабна и да избягаме от съдбата. Но не знаех. Бях забравила за знаците, бях спокойна, бях щастлива. Мислех, че всичко ни се е разминало. На 1 април компанията си тръгва. Стефка взима внуците да й гостуват, защото вече са във ваканция, а децата се връщат на работа в София. 11 годишната Габриела и 15-годишният Васко сядат на задната седалка и покорно си слагат коланите. Стефка кара, а Георги й сяда отпред, шегувайки се, че е навигатор. Пътуването е спокойно, смеят се , шегуват се, разговарят. Трафикът е слаб. Малко преди Петолъчката край Лозенец Стефка вижда в далечината джип, който се носи като ракета. Не обръща внимание, защото си е в нейната лента, а той в неговата. Изведнъж шофьорът губи управление, извърта се внезапно в тяхната лента и се чува адски удар. Усетих страшна болка в гърдите и изгубих за миг съзнание, спомня си Стефка. Първото, което чух, беше писъкът на внука ми Васил – няма ми го кркааааааааа. И хълцането му. Отидох веднага при него. Челото му беше ударено, бликаше кръв, но кракът му беше там. Той плачеше, аз се опитвах да спра кръвта с кърпичка и изведнъж забелязах, че внучката Габриела я няма. Вече бяха спрели коли, хора излизаха. Започна да се щурам край тях и да викам, няма ми детето. От една кола излязоха двама мъже, оказаха се лекари и ми показаха Габриела. Бяха я взели при себе си и й оказваха първа помощ. Коланът се беше забил в коремчето й и тя изпитваше адски болки. Върнах се веднага при Васил да видя как е, с мен вървеше единият лекар, който носеше аптечка и започна да го превързва. Чак тогава се учудих, че мъжът ми мълчи. Вгледах се в него, беше клюмнал. Хванах го за ръката – студeна... Беше сключил ръце около чантата ми, държеше я, по-рано му я бях дала. Опитах се да взема чантата да не му пречи. Действах първосигнално, като автомат. Но той така я беше стиснал, че се отказах. И изведнъж осъзнах, че е умрял... На място. Може би съм викала, може би съм плакала, не помня. Дойдоха линейки. В едната качиха децата. В другата мен и шофьора на колата. Чувах го да повтаря: “Боже, какво стана, Боже, какво се случи, Боже, дано няма никой ранен“. Нямах сили да му отговоря... Не го и мразя. В таква случаи хората намразват убийците си и искат да си отмъстят. Аз не поиска да науча името му, нито да го съдя. Държавата води дело, аз се опитвам да не мисля за него.

В Ямболската болница взеха Васил в ортопедията, Габриела в хирургията, страхуваха се да няма вътрешен кръвоизлив. На мен ми снимаха ребрата, защото ме боляха адски, казаха че е от въздушната възглавница, щяло да ме боли няколко месеца. И ме приеха като придружител. Влачех се от единия етаж до другия, гледах ту едното дете, ту другото и усещах адски болки в гърдите. После в ръката и крака. Оплаках се на една санитарка, а тя ми даде шише студена вода да го държа върху оттока. До сутринта кракът ми се поду като салам и посиня. Ръката също. Мина лекар, погледна ме, попита защо не са ми направени снимки. Заведоха ме пак в рентгена. И ръката и кракът ми се оказаха счупени. Лекарят каза, че трябва да се направи операция. На Васко също. А трябваше да погребваме мъжа ми...Поисках линейка, платих я и ме откараха в Бургаската болница. Там пак казаха, че трябва операция и за мен. Аз настоях за гипс. Не можех да не изпратя Георги. Нямах право. Той лежеше вкоченен, а аз въпреки болките, бях жива. Сложиха ми някакъв гипс и отидохме на гробищата. Не искам да си спомням този момент. Мъжът, с когото деляхме всичко години наред, мъки и неволи, радост и сълзи, беше в ковчег. И земята всеки миг щеше да го погълне. Завинаги. Самата аз умирах от болки в гърдите, в крака и ръката. Но го изпратих. Целунах го за последен път и хвърлих първата бучка пръст, която самотно и тъжно издрънча върху капака. После не помня. Сигурно съм плакала, сигурно съм проклинала съдбата, сигурно съм вила от болка и безсилие. Но връщане нямаше. Бях останала сама...

Сега се мъча да свикна с тази самота. Трудно е. Виждам го навсякъде. Автопортретът му му гледа от стената и ми се усмихва. Той беше художник...Виждам вещите му, дивана, на който седеше, любимата му чаша за кафе, книгите, които подреждаше и често четеше. И се боря със съдбата. Искам да й покажа, че съм по-силна, но е трудно. Страшно трудно.

На Васко му направиха операция и още е с патерици. Габриела доста време беше под наблюдение, но слава Богу, там всичко се размина. Може би също е знак от съдбата, но пред катастрофата сънувах, че имам кученце. И даже разказах на дъщеря ми. Малко по-късно тя намерила същия сладур, който й показах на една запалка. Чак от Пловдив го купила. И сега пак сме двама. Аз и Арго. Той сякаш ме разбира. Мирува, когато ми е тъжно, или се сгушва в мен. Палува, когато реши, че стига толкова страдание, трябва да докара усмивка на устните ми. Той не може да запълни пустотата, която остави след себе си съпруга ми. Влюбих се в Георги, когато бях на 15 години. И над 50 години изкарахме заедно. И още се обичахме. Това е цял един живот. Но и кученцето е някакъв живот около мен. Заместител. За да не ме задуши самотата и да ме убие. И си го обичам. Толкова е сладък и послушен.

Здравната система не пожалва нито живите, нито мъртвите

Може би не е много редно да се оплаквам. Все пак оживях. Но въпреки това не мога да не споделя с какъв ужас и унижение се сблъсках в болниците. В Ямбол цяла нощ плаках от болки. Никой не ми обърна внимание. Цяла нощ кракът и ръката ми се подуваха, боляха непоносимо, получих само шише с вода...В Бургас, като отказах операцията, ортопедът се фръцна и каза – ами отивай си и прави каквото знаеш. Обяснявах, че искам гипс, за да мога да отида на погребението. Той отказа. Плачейки, намерих връзки и все пак ме гипсираха. Но така, че на петия ден кракът ми беше толкова оттекъл, че се наложи да ходя в частна клиника. Там вече ме гипсираха както трябва. Може ли да изгониш от кабинета си жена, която току що е загубила мъжа си и изпитва адски болки? Оказва се, че може. Може ли в Ямбол никой да не обърне внимание, че съм натрошена на две места. Да ме оставят да вия, докато дойде дневната смяна? Ами може...Плащах за линейки, плащах за пирон, плащах за всичко, което ми поискаха. Но отношение не получих. Не трябва ли лекарите, освен професионалисти, да са и хора? Може би имат много работа, може да са изнервени, но ние пък сме пациенти и не сме отишли при тях да си говорим за времето. По същия начин бях унизително изгонена от кабинета на съдебния лекар. Отидохме да ни издаде съдебно-медицинско свидетелство. Той беше нервен, каза ми – ти ще мълчиш и няма да се обаждаш. Първо разпита Габриела. Попита къде е станала катастрофата. Детето запецна. То просто не знаеше. Подсказах му – Лозенец. Лекарят изрева млък и аз се свих на стола. Но пак попита детето нещо, на което Габи не можеше да отговори. Аз пак се обадих. И чух разярен глас. Вън! Напуснете! Отивайте в Ямбол за медицинско, да не съм в длъжен. И там са ви лекували, и тук. Вън! Онемях. Габи се разплака. Васко стискаше патериците си и едва се измъкнахме. Такова унижение никога не съм преживявала. Децата ме гледаха изплашено, аз цялата треперех. Наложи се пак да търся връзки, за да отидем при другия съдебен лекар, който точно заради връзките ни не ни подложи на нов разпит, а направи документите без много приказки. Но това млък и марш, винаги ще звучи в ушите ми като шамар, нанесен върху една вдовица и две стресирани ранени деца. Какво ли става в този кабинет с хората, които нямат връзки? Попитайте!

Не попитахме...

Стефка бавно връща способностите си

В началото тя не приемала никакви клиенти, дори дългогодишните си. Не можех да чета съдбата им. Моята ме беше убила, казва тя. Едва на третия месец започнала да приема по трима на ден за астрологически прогнози. Тия дни опитала пак и восъколеене. Получило се. И то страхотно. Но все още не може да лее куршум, защото се страхува да не предаде своята мъка на клиента. През септември ще мога, така го чувствам, споделя тя. Дарбите й се връщат една по една и то двойно по-силни. Съдбата й е отнела едно, за да й даде друго. Няма как да избягаме от съдбата. Това щеше да се случи, където и да бяхме отишли, казва примирено тя. И ни изпраща. Георги го няма, но го замества Арго. И ни размахва лапичка за довиждане като истински джентълмен.