Великанът, който остави незаличима следа по най-високите върхове в света

Източник: Woman.bg

Ключови думи: боян петров, рожден ден, флагман

През май 2018 г. загубихме завинаги надеждата, че ще видим отново усмивката на един забележителен мъж – Боян Петров, когото планината не ни отне, защото той избра сам да остане при нея, устремен към върха. Боян продължава да живее в сърцата ни и днешният ден е повод да си спомним отново за него. На 7 февруари той щеше да навърши 51 години. В тази връзка ви припомняме едно трогателно писмо, което се роди след новината за изчезването на Боян.

"Здравей, Бояне,

Странно е. Пиша ти за втори път, без да те познавам. Това по-скоро се превръща в имагинерен разговор с теб и отчасти със самия мен.
Не те познавах, бил съм на няколко твои презентации и почти винаги накрая оставах с горчив вкус в устата. Понякога думите ти звучаха надменно, прекалено самоуверено, дори бих казал цинично. Ала всъщност не знам. Странна порода сте алпинистите. Своего рода особняци, които ние обикновените хора трудно разбираме.

Но знаеш ли, Бояне, истината е, че ти се възхищавах. Колко вечери стоях в малката си квартира, а всъщност обикалях целия свят. Тръгвах от базови лагери, проправях пъртини с теб, бях там, когато сваляше обувките си, за да разтриеш замръзналите си крака, любувах се на магичните изгреви над Хималаите, а вечер стоях буден в палатката и слушах как разговаряш със тишината. Но знаеш ли, имах един особено любим момент, който караше цялото ми същество да настръхва. Онзи момент, в който развяваше българското знаме високо над облаците. Тогава, сигурен съм, че дори и боговете настръхваха.

Ала ти най-добре знаеш, колко нищожни сме пред могъществото на планината. Тя решава, не ние, дали ще ни допусне да вървим по снагата й, да докосваме белезите й, да достигаме върховете й. Не да ги покоряваме! И ти дълбоко в себе си знаеше, че може би един ден планината няма да те пусне надолу, ще те помилва и остави завинаги в своята ледена прегръдка. Този ден за съжаление дойде. Дали това е съдба, можем само да гадаем. Но за друго ти пиша. За онази другата порода хора, онези, чиито души са отдавна загубени.

Когато новината се появи, вулканът изригна. Започнаха подигравките, обидите, "компетентните" мнения. Традиционните постове за бедните пенсионери, за болните деца, за това, че всъщност има толкова нуждаещи се хора, а ни занимават с един соросоид, с един диабетик, който по своя воля е тръгнал по баирите и логично е загинал.

Стана страшно. Помията заля всичко. Мъчно ми е. Толкова ми е мъчно, че сърцата ни са сковани от злоба. Няма как да помогнем на всички. Но защо си толкова важен, Бояне? Защо трябва да помогнем на теб? Защо трябва да плащаме на хеликоптери да те търсят? Защо трябва да отваряме дарителски сметки? Онези 100 000 долара не оставят дребните душици да спят.
И така посред нощ те стават и включват своите компютри. После пишат в търсачката Боян Петров и прочитат първите две изречения (все пак трябва да разберат кой си, за да започнат).

"Боян Петров е български зоолог, еколог, спелеолог и алпинист, работещ в Националния природонаучен музей при БАН в София. Към 2017 г. той е българският височинен алпинист с най-много изкачени върхове над 8000 метра, общо 10."

Ала всъщност, Бояне, ти си един будала. Защото, Бояне, ти не почиваш лятото в Гърция, ти не си на Тасос, Закинтос или Лимнос, ти си на Броуд Пик, К2 или Нанга Парбат. Какъв ти е проблемът, бе човек?
И онези симпатяги, пишат ли, пишат. Няма лошо. Лошото е, че никога няма да разберат какъв човек стои зад твоето име. Иронично те наричат национален герой и ограничените им умове изпитват истинска наслада от тази така сполучлива шега. Те се смеят, а после си пускат "истинските" национални герои. Онези от ВИП Брадър.

И нищо няма значение, Бояне. Нито, че си прославил България по целия свят, нищо, че си първият диабетик в света, който достига десет от най-високите върхове в света без кислород, без шерпи, често правейки пъртина за онези след него. И голяма работа, че някой си Райнхолд Меснер ти е изпратил видео поздрав за това, че си изкачил три осемхилядника за по-малко от 100 дни. Това е нищо, Бояне. Ако знаеш, те какво могат.

Аз не съм алпинист, не съм катерач, дори не станах професионален футболист, въпреки, че се занимавах дълго време с футбол. И все пак те разбирам. Хора като теб се чувстват свободни само горе в планината, далеч от всичко и всички. Това е един особен вид свобода, тази, в която постигаш нирвана.

Но също така, това е храна за душата, красота, която гали очите и спомени, в които сякаш се раждаш отново. И така се поражда онзи силен копнеж, да бъдеш там, както птицата копнее за небе. Сам със себе, да чуваш как снега хруска под краката ти и никъде около тебе да няма жива душа. Колко красиво и страшно, колко величествено и пагубно?
За много хора това е лудост, неоправдан риск, глупост. Но е трудно да им обясниш, знам, знам, че е толкова трудно. Това е нещо, което трябва да усетиш със сърцето си, няма как да го предадеш с думи, колкото и красиви да са те.

Но има хора, които разбират. Има хора, които подкрепят и най-важното има хора, които те изпращат всеки път със свити сърца, ала все пак пускат ръката ти, защото знаят, какво значи за теб това. Това, Бояне са хората от твоето семейство. И когато преди дни прочетох думите на дъщеря ти, разбрах. Разбрах, че отвъд мъката и страданието има нещо много по-голямо и силно.

"Той e там, където винаги е искал да бъде – в планината" - това казва твоята дъщеря. Колко болка и сила само в няколко думи. Едвам сдържам сълзите си. Върнах се толкова години назад, към едни други думи, които също накараха цялото ми същество да настръхне, да се надява, да се моли, макар да знае, че всичко вече е отдавна загубено:

"Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е ОК, към тебе тичат хора. Моля те, не заспивай! НЕ ЗА-СПИ-ВАЙ!!!"
Ала, Христо заспа завинаги. Малко след като се срещна с Богинята майка. Първият български алпинист изкачил Еверест - сам и без кислород.

Боян също заспа. Някъде под Шиша Пангма. Първият български алпинист изкачил 10 осемхилядника - сам и без кислород.
Представям си и двамата в онзи момент, преди последният им дъх да издиша живота. Спокойни са очите им, гледайки към върха. Лека усмивка стопля за последно замръзналите им лица. Щастливи са.

Планината покрива с бяла пелерина телата им. После им отдава чест. Слънцето се спуска бавно към своето леговище. Като митично чудовище, което трябва да поспи, преди отново да покаже своята мощ. Нощта идва нежно на пръсти. Звездите са толкова близо. Сякаш може да ги докоснеш с ръка. Красиво е. Красиво и толкова тихо.
Спете, великани. Спете спокойно. Ние ще разкажем вашата приказка..."

Автор: Йордан Кроснаков