На оня свят

Нямаше нужда от бързане. Тук времето нямаше същата стойност

Ключови думи: николай волев, кирил маричков, певец, режисьор, кончина

Николай Волев се възнасяше. Беше му станало леко. Вече не беше свързан с котвата на земните болки и желания. Освободен, гледаше към новото непознато пространство пред себе си. Любопитно му беше какво го очаква. Толкова неща беше чел и слушал за оня свят.

Докато се носеше в ефира, изведнъж видя пред себе си някаква сянка. Странно, но притеснението мигновено го стисна за гърлото. „Дали не е някой демон? Може би ме чака пред портите на Ада?“, помисли си Николай. Все пак не беше безгрешен – имаше на сметката си някои грехове, като всеки друг. Нямаше как да знае точно къде е разпределен.

Приближи се още и видя фигурата по-ясно. Стори му се позната.

- Абе, Киро, ти ли си? – въздъхна с облекчение. – Изкара ми акъла!

Сянката се обърна. Беше Кирил Маричков, с присъщата за него кротка усмивка.

- А, Ники, ти какво правиш тук? – попита „щурецът“ с леко учудване.

- Ами и аз приключих със земните дела – отвърна Николай. – Ти ме изпревари със съвсем малко. Между другото, изобщо не очаквах да те настигна.

- Замотах се малко. Честно казано, стана ми любопитно какво говорят долу за мен. Но суматохата като че ли поутихна. И правилно – живите не трябва да мислят дълго за мъртвите. Искаш ли да продължим заедно? – предложи Кирил, оглеждайки се наоколо. – Май е натам. Виж, другите все нататък летят – каза той, сочейки към група фигури, които плавно се рееха в далечината.

Двамата хвръкнаха един до друг към Мястото. С приближаването установиха, че то никак не прилича на представите им за Рай и Ад. Беше някак… оживено. Светлини, хора, звуци. Интересно. Навсякъде се чуваше музика, смях, разговори.

Кирил внезапно изрече възбудено:

- Ники, гледай, бе! Джон Ленън и Джордж Харисън!

Режисьорът погледна натам и наистина видя двамата световноизвестни музиканти, потънали в разговор.

- Отивам да се представя! От юноша мечтая да изсвиря нещо заедно с тях! – каза Маричков с детска радост в гласа.

- Добре, аз ще потърся Фелини да изпием по едно кафе. После ще се видим пак! – отвърна Волев с усмивка.

Нямаше нужда от бързане. Тук времето нямаше същата стойност. На оня свят всичко е точно толкова, колкото трябва да бъде. Не по-добро, не по-лошо. Просто различно.