А вие направихте ли си избор на такси?

Ключови думи: избор на екип, бременна, бременност, раждане, избор на ковчег, клинична пътека, бабува

Щастлив съм бе, хора! Иде ми да си хвърлям шапката и да извикам високо, та да ме чуят и орлите: „Народеееееееее,  ще ставам баща!”

С булката три години правихме опити и експерименти да се забременим. Купихме си амулет за плодовитост от неизвестна врачка. Ходихме на курсове по „Кама Сутра”. Пихме хапчета от зелени водорасли и екстракт от медузи.  Посетихме лекции „Ти ставаш баща” и „Готова ли си за родител”. Водихме си записки в кабинет за семейно планиране. Попълнихме анкети, дълги колкото предизборни списъци от какво е боледувала бабата на прабаба ми и изпаднал ли е в депресия чичото на жена ми, който през Първата световна бил прострелян в едната топка…

Изчетохме книги, покрай които „Война и мир” ни се видя джобно издание с меки корици.

Три пъти посетихме манастира „Свети Иван Рилски” и дали светецът помогна, или защото колата се развали и преспахме в едно крайпътно ханче, а там по липса на ток в стаята, се топлихме със секс под юргана, но вече е факт. На жената две седмици й закъсня цикълът и днес решихме да чуем  мнението на специалист верни ли са двете чертички на теста за бременност, или да.

Пропуснах да кажа, че живеем в малко градче, от което за да стигнеш МБАЛ, трябва да минеш 10 километра магистрала, кръстопът и прелез.   Тръгнахме в ранни зори, обаче ядец. На магистралата се опънали едни трактори, знатни

звеноводки с китки зад ухо мятат пържоли

върху туристически барбекюта, комбайнери свирят на гайда, а  кръшни девойки тропат хоро баш върху комбайна. Към нас се приближи суров пич и отсече „Днес не може да се минава – стачка”. Но жената ще ражда – смотолевих. Пичът изгледа компетентно плоския корем на булката и почти професионално изрече – „Ако ще ражда, няма да е днес. Няма достатъчно разкритие”

Въздъхнах. Изчаках да си изиграят хорото, да изядат пържолите, да напопържат Дянков и да приключат мероприятието за днес. Минахме успешно още пет километра, а на прелеза влак. Седи и не мърда. А на него надпис „Стачка от 8 до 16 часа”. „Не можете ли да стачкувате сто метра по-нататък?” – попитах машиниста, който играеше сантасе с помощника си. „Не може, отсече той. Тук ме завари началният час и ако мръдна, синдикатите няма да могат да си подпишат КТД-то.”

Огледах се, ослушах се, както ме съветваше една стара табела на прелеза и понеже влак не минаваше, а стоеше, забих през нивата, после през бариерата, където едно време имаше ТКЗС и преминаваха крави и се озовах на черен път, който ме отведе от другата страна на шосето.

И ето ни в болницата. Червенобуза сестра ни накара пак да попълним  анкетна карта, дълга колкото оня списък и ни вкара в някаква стаичка. Зад бюрото сериозен мъж с бяла престилка. Изгледа ни преценяващо и каза:

А избор на екип направихте ли?

Докторе – викам- ние още не знаем жената бременна ли е, не е ли, та дойдохме да ни кажете. „Ще ви кажа, но първо трябва да изберете екипа. Този, който установи бременността, ще следи жена Ви и ще води раждането” – отсече лекарят. Дайте един екип тогава – рекох примирено. „Екипът – това съм аз!”- грейна белодрешковецът. 500 лева сега да ви запишем, 500 в пети лунарен месец и още 1000 за раждането. Преглътнах на сухо и кимнах. „А сега ще ме прегледате ли?”-обади се плахо жена ми. „Няма закъде да бързаме. Първо трябва да направим и избор на реаниматор” – окашля се оня зад бюрото. „Знаете напоследък, случват се разни неща, човек трябва да е подготвен, за да е сигурен през кое отверстие ще го обдишат например”. Жената леко взе да се олюлява.

Няма проблем, побързах да кажа, и реаниматор ще си изберем. „Обаче такова…”-тук докторът се поизчерви и ме извика навън:

Налага се и избор на ковчег да направите.

Не, че нещо ще се случи, дай Боже да не ви трябва, но за всичко се мисли предварително. Така е по клинична пътека. Имаме черни от абанос, кафяви от полиран дъб, бели с розички или ангелчета..” Дайте един с ангелчета-казах решително, защото и моите крака взеха да омекват.

Докторът грейна, даде ми една ценова листа. Мимоходом прочетох, че брат му е реаниматор, а двамата заедно имат погребална агенция за улеснение на близките на пациентите.

„Муци- изхленчи жена ми, - не е ли по-лесно да родя вкъщи, леля Пена от другата махала вече на пета жена бабува?” Ще се справим, мила! Напук на пътеките, изборите и всичко – ще се справим! Цунках я по пребледнялата бузка и се прибрахме безпрепятствено, защото стачкуващите вече бяха каталясали и пътят беше свободен.

Вечерта застъпих на смяна с таксито. Криза, братяяяяяяя, едва изкарвам по някой лев за бензин, но какво да правя с икономическата си диплома плюс бизнес и администрация, освен да си я завра там, където детоксикират някои пациенти. Приготвих се да дремя 12 часа, но що да видя. Клиент! При това двама. Дори в тъмното ги познах. Оня намахан стачник от магистралата и веселата му звеноводка. Тя се беше овесила на ръката му, а той я пошляпваше игриво по дупето. Карай към мотела – рече ми халтаво и се настаниха на задната седалка.

Докато запаля и вече й бъркаше под полата.

На пет километра от мотела внезапно спрях под най-силната лампа до капанчето – бира-скара. „Ще вляза да хапна тройка кебапчета”- осведомих стреснатите си клиенти. „Не може ли на връщане? – смигна ми бабанката – „Ние работа имаме да вършим”. Съжалявам, но от днес стачкуваме – уведомих го. Всеки ден по  едно и също време изяждаме по три кебапчета в знак на подкрепа към стачката на зърнопроизводителите”. И блъснах вратата.

След половин час се върнах, ония стояха смръщени, тя си гледаше часовника, той говореше за някакви сделки със зърно по телефона. Откарах ги до мотела да се оправят и им забърсах и такса за престоя. Ще внесем парите в подкрепа на стачката – обясних, но те не ме и чуха.

Подкарах развеселен, но след няколко километра гледам някой маха в тъмнината. „Ще ме хвърлиш ли в града, че ми се повреди колата” – каза с паниран гласец клиентът.

Ухаааааааа! Беше машинистът от прелеза, който играеше сантасе. Потрих ръчички и го поканих на предната седалка. Стигнахме прелеза и спрях. „Какво става бе, човек” – стресна се той. „О, не знаеш ли? БДЖ стачкува, а ние ги подкрепяме. Всеки таксиметров шофьор, като стигне до прелеза, стои по половин час в знак на съпричастност.” „Но аз съм машинист”-изквича той. „Чудесно, - похвалих го –значи аз сега ще те подкрепям, а ти ще ме подкрепяш в подкрепата ми”. Нищо не каза повече…

Час по-късно, както си карах безцелно,

от МОЛ-а излезе не кой да е, а лекарят

Махна ми заповеднически и заковах спирачки. Карай към вилата ми западната зона – нареди той. Жената има рожден ден и правим парти, но закъснях. Но пък такъв подарък й купих, че оргазъм ще получи от кеф.

Карах мълчаливо около километър, докато стигнахме фалиралите тъмни складове  и делово попитах. „А вие направили ли сте предварително избор на такси?” Оня ме зяпна, сякаш съм малоумен. „500 лева за избор на такси!" – изчуруликах усмихнато. „И още 300, качвам ви на средата на пътя, всичко се случва. Реаниматор избран имате ли? Задължително е, заради завишената катастрофаемост” – подхвърлих и натиснах газта. „Но къде ме водите?” – заскимтя докторчето. „По клиничната пътека към гробищата. Не мога да ви возя, без документ, че сте си направили избор на гробно място”.

Белодрешковецът се разлюля като трепетлика. „Колко искаш да ме оставиш жив” – проскимтя.

„2000 плюс 8 лева да те откарам до вилата” – казах, без да се замислям. Това беше точно до стотинка сумата, която той ми поиска в болницата.

Оня бръкна в джоба си и ми подаде парите, без окото му да мигне. Изобщо не ме позна.

След малко го стоварих елегантно до вилата му и махнах за довиждане.

„Ще родим, бе жена,! Ще родим с всичките му екстри. Само няма да се плашиш!" – извиках в тъмнината.

В една от алеите настигнах някакъв старец, който се прибираше към града, след като беше копал цял ден двора на нечия  тузарска вила. „Качвай се мой човек, ще те откарам безплатно” – поканих го. Той ме погледна и се усмихна измъчено. Аз също му се усмихнах.