Българите иконизират Тодор Живков заради бабите си, Харалан Александров притеснен

Това, което се разбира от това изследване е ясното разделение между миналото, което е повод за гордост и настоящето, което е причина за срам, каза Харалан Александров

Ключови думи: Харалан Александров, Тодор Живков, Алексей Пампоров

09 Август 2023, Сряда, 09:00 ч.

Автор: Михаил ДИМИТРОВ

Сънародниците ни, които се срамуват от политиците и бедността, били обречени да живеят във фантазиите за миналото и с илюзия за бъдещето

Парадокс е, че хората се срамуват най-много от политиците, ниските доходи и демокрацията. Срамът и гордостта са основни механизми за социално управление и саморегулация на общностите. Те избират да се срамуват от определени проявления на своята култура и поведение, а от други – да се гордеят. Това каза в „Тази сутрин“ по бТВ социалният антрополог Харалан Александров.

Той влезе в студиото заедно с със социологът доц. Алексей Пампоров, за да коментират проучването на Националния център за парламентарни изследвания, според което българите поставят Тодор Живков между Иван Вазов и хан Аспарух по принос за развитието на страната ни. Васил Левски и Христо Ботев оглавяват класацията.

Според доц. Пампоров резултатите били очаквани и една от причините била свързана с въпросите, които предопределяли такива отговори.

„Питайте за презрението и ще видите, че тогава срамът ще изчезне. Извадката е направена прекрасно, но социологическата работа е проблем. Въпросите не са точно дефинирани и може цял ден да стоим и да си говорим за това какво са искали да кажат хората“, добави той.

„Това, което се разбира от това изследване е ясното разделение между миналото, което е повод за гордост и настоящето, което е причина за срам. За много хора Тодор Живков е от друг свят, друга епоха и в този смисъл подлежи на митологизация, т.е. не се оценява от позицията на обективния опит и на познаването на историята“, каза пък Александров.

„Не бих се изненадал, ако той се окаже сред иконите на българското минало. Това е възможно предвид страховитата невъзможност на българите да намерят повод за гордост“, добави той.

„В България по хубава патриархална традиция социализацията на младото поколение е поверена на баби и дядовци. Бабата е много мощна фигура във възпроизвеждането на културата и много деца, които са израснали в тези години (б.а. на прехода), не помнят периода на Тодор Живков, са ми разказвали с възторг за него. Сякаш тяхната младост е била по това време“, коментира социалният антрополог.

„Ние избираме да се срамуваме от настоящето и да се гордеем с миналото. Не можем сякаш да видим постижения в нашето време и да признаем на хората, които се занимават с обществено управление, с наука, че са постигнали нещо. Настоящето е описвано като пълен провал“, добави той.

„Това е изключително притеснително, защото общности, които отказват да намерят повод за радост, гордост и за позитивни индификации през постиженията на времето, са обречени да живеят във фантазиите за миналото или в надеждите за бъдещето, които обикновено не се сбъдват. Те са изключително податливи на манипулации от популистки тип“, подчерта Александров.