Прочетете „Старият цигулар“ – история за слава, падение и изкупление

Ключови думи: Старият цигулат, разказ на Луи, локдаун, артрит симптоми

Помня, че беше нощ. Бях си пуснал класическа музика.

Тя се вплете в думите на този разказ.

Четете го на тихо място и слушайте!

Музиката е още там и ще ви докосне.

Уличният музикант стоеше на ъгъла. Хилав един такъв, загърнат във вехто палто. Пред него имаше отворен калъф за цигулка, а самият инструмент беше в ръцете му. И цигулката не бе първа младост. Макар и изящно изработена, бе древна и олющена, същата като собственика си. Когато Павката го видя за първи път, бе за броени секунди. Младият мъж закъсняваше за работа. Ресторантът, в който работеше като сервитьор, бе резервиран на сто процента. Очакваше го много натоварена смяна, а на всичкото отгоре бе тичал за памперси за малкия. Сега, дори и да спринтираше, щеше да стигне до заведението поне двадесет минути след началото на смяната му. Грозеше го глоба и скандал, затова само с периферното си зрение мярна цигуларя. Чу музиката преминавайки и реши, че този няма да изкара много тук. Свирнята му беше фалшива. Започваше уж добре, после бъркаше нота и се спираше. И пак наново до следващата грешка.

Павел обаче бързаше и прелетя край изправения на ъгъла мъж. Секунди след това го забрави. Сети се за него в малките часове на нощта, когато се прибираше от работа. Болеше го кръста от многото тичане по масите, но си заслужаваше. Бакшишите бяха, меко казано, добри. Щеше да зарадва съпругата си и малкия пълнач на памперси. Видя цигуларя на същото място, свирейки същата нескопосана музика. Улицата бе почти напълно празна, като се изключи групата пияни мъже, които минавайки сритаха и без това празния му калъф. Единият от компанията звучно се оригна в лицето на възрастния мъж и го нарече некадърник. След тяхното заминаване старецът вдигна калъфа и го сложи обратно на мястото му. Хвана цигулката отново... Павел го доближи с шепа монети в ръка, бе му станало жал за възрастния мъж. Хвърли монетите в празния калъф и се вгледа в стареца. Цигуларят трепереше от унижение и яд. Пръстите на лявата му ръка, неестествено закривени и подути, хванаха отново цигулката.

– Добър вечер! – усмихна се насила Павел. – Дали не е време да приключим с концерта, улицата е вече празна.

– Добра да е! – изпъшка цигуларят. – Прав сте, разбира се.

Наведе се и взе да събира монетите на Павел от калъфа си. Събираше ги само с дясната си ръка, лявата бе скрил зад гърба си. Тогава това не направи впечатление на Павката, сакът обаче зад гърба на възрастния мъж го стресна.

– Простете за грубия въпрос – изкашля се младият мъж, – имате ли къде да спите тази нощ?

– Да, разбира се – изправи се старецът и вирна брадичка. – Да не ме имате за бездомник?

– Простете, простете! – извинително отвърна Павел. Лека вечер – и забърза по пътя си.

Намери го на следващата сутрин, докато разхождаше кучето си. Позна сака първо, сложен под едно стълбище, да пази от вятъра. Зад него се бе свил старият цигулар, бе се загърнал във вехтото си палто и трепереше.

Нещо стисна Павел за гърлото, и той забързано отмина. Прибра животното и се изстреля до ресторанта, там главната готвачка тъкмо правеше супата за обедното меню. Младият мъж сложи малко от нея в съд за еднократна употреба, взе комплект пластмасови прибори и две питки хляб. Десетина минути след това вече подаваше храната на стария цигулар. Възрастният мъж пак вирна брадичка.

– Моля Ви! – тихо каза Павел. – Заради мен.

– Аз не съм просяк – отвърна му старецът. – Аз съм известен и уважаван в своите среди музикант. Имах невероятна кариера – и очите му се напълниха със сълзи.

– Вярвам Ви – отвърна му младият мъж. – Има нещо в осанката Ви, което го издава. И все пак, минавате през труден момент. А на мен нищо не ми коства да Ви помогна, полага ми се порцион в ресторанта, в който работя. Понякога изхвърляме огромни количества храна, като например тази супа. Едва ли днес ще я продадем цялата на обед, а за утре ще се прави нова. По-добре да я хапнете Вие, вместо да я хвърляме, нали?

– Не е хубаво да се хвърля храна.

– И аз това казвам.

– Благодаря тогава!

Това бе началото на едно много необичайно приятелство. Приятелство между двама мъже, намиращи се на светлинни години един от друг. Павката бе продукт на съвремието ни, практичен до мозъка на костите си. Той бе израснал на село, в големия град бе на квартира със съпругата си и малкия си вреслив наследник. И двамата работеха, нещата криво-ляво им се получаваха.

Животът на цигуларя бе минал по концертни зали, по целия свят. Места, на които Павел никога не бе стъпвал. Събития, мащабът на които нямаше как да си представи дори. И въпреки това, един ден годинките си казаха думата. Артрит скова лявата ръка на стареца и той стана безполезен. От болестта до ъгъла и отворения калъф пътят не бе особено дълъг. Павел успя да измоли собственика на ресторанта за мъничко местенце в единия от складовете, където държаха масите, столовете и чадърите за летния сезон. Два квадрата му дадоха, колкото да сложи едно походно легло там. И малка печка до него, токът на която Павел тържествено обеща да плаща от заплатата си. И съществуването на стария музикант с гордо вирната брадичка стана една идея по- леко. Павел минаваше да го види и да му даде нещо за хапване от време на време, гледаше го как държи купата със супа с изкривените си от артрита пръсти и слушаше безкрайните му истории за концерти, за претъпкани зали, за многохилядни тълпи, ръкопляскащи в екстаз.

Понякога, когато разказваше, старецът се изправяше прав, сякаш бе отново на подиума. Затваряше очи, накланяше глава вляво и дясната му ръка, която беше здрава, започваше да извършва плавни махове във въздуха, сякаш държеше невидим лък. И за няколко илюзорни мига бе щастлив.

В такива дни Павел се връщаше доволен вкъщи и прегръщаше съпругата си. Разказваше ѝ за стареца, а тя го слушаше усмихната. Бе убедена, че съпругът ѝ е най-милият и грижовен мъж, който познава. Очакваше ги хубаво бъдеще, в това младата жена бе твърдо убедена.

После дойде първият локдаун. Затвориха ресторанта и Павката остана на улицата. Успя все пак да се спазари с шефа си старецът да не бъде изхвърлен от склада. Собственикът само махна вяло с ръка, имаше къде-къде по-големи проблеми от походното легло на стареца. Въпреки трудностите, младият мъж не остави цигуларя на произвола на съдбата. Успяваше поне веднъж дневно да мине да го види и да му донесе нещо за хапване. Възрастният мъж не ядеше кой знае колко много...

След време мерките паднаха и заведението заработи отново, че и сезонът по морето беше що-годе успешен. Павел правеше добри пари, животът бе хубав. Двамата мъже подновиха ежедневните си разговори, даже младият мъж намери отнякъде специален мехлем за болната ръка на цигуларя. Мазилото не помогна кой знае колко много за движението на пръстите, но поне намали болката. И това беше нещо. По време на разговорите Павката показваше снимки и клипове на сина си. Беше го кръстил на баща си, вече покойник. Таткото на Павел бе починал след кратко боледуване на село, младият мъж така и не успя да се прибере, да го види за последно жив. Един ден майка му се обади, че баща му не се чувства добре, на другия ден вече го нямаше. В стария цигулар Павел виждаше шанс да се погрижи за някой така, както не бе успял да го направи за баща си. Едно малко изкупление, за което не би признал на никой, дори на собствената си съпруга.

И както казахме преди малко, животът бе хубав. До втория локдаун. Този вече беше сериозен. Шефът събра всички и заяви, че ги пуска в неплатена. Безсрочно. Нямаше как и откъде да финансира нито целите, нито част от заплатите. Предното затваряне бе изцедило всички резерви. Още по-лошата новина беше, че не се знаеше докога ще продължи всичко. Знаеше се само, че най-печелившите месеци за ресторанта по принцип бяха в края на годината, около празниците. Не и сега обаче.

Павел сложи последната супа в ръцете на стария мъж и седна до него. Въздъхна.

– Знам защо си угрижен – усмихна му се старецът. – Разбирам те.

– Под наем съм в града – изпъшка Павел. – Пролетта взех заеми, които още не съм върнал. Трябва да се върна на село, при мама. Ами жената? Ами малкият разбойник? Как ще живеем всички с пенсията на мама?

– Знаеш ли, млади ми приятелю – не спираше да се усмихва цигуларят. – Аз мисля, че си загубил вяра.

– Така е. И много се притеснявам за семейството си. Малкият тъкмо си намери приятели. Сега обаче и градината е затворена... Как ще посрещнем Коледа?

– Денят, в който загубих вяра, срещнах теб – каза тихо старецът. – Вселената ми изпрати неочакван подарък, за което съм много благодарен.

– Радвам се за теб.

– Имай вяра, млади човече. Ти заслужаваш само хубави неща. Не го забравяй! Аз трябва да тръгвам.

– Къде?

– Ще се върна, просто трябва да свърша нещо.

– Имаш ли нужда от помощ?

– Този път не.

И старецът изчезна за няколко дни. Една мразовита сутрин обаче Павката го видя отново, загърнат в познатото до болка вехто палто. Беше се изправил пред дома на младия мъж и го чакаше да изведе кучето си на сутрешна разходка. Държеше в здравата си дясна ръка неестествено издут вързоп.

– Здравей! – извика радостно Павел. – Радвам се да те видя.

– Здрасти! – отвърна му старецът и се изкашля. – При теб идвам.

– Къде се изгуби? За пръв път те виждам без цигулката ти, между впрочем.

– Ходих при стар познат, дължеше ми услуга. Това е за теб – и му подаде издутия вързоп.

– Какво има вътре? – възкликна Павел и понечи да развърже най-горния възел.

– Недей! – спря го цигуларят. – Ще се разхвърчат.

– Кое ще се разхвърчи?

– Банкнотите.

– Какво има вътре, човече? Сега вече ме стресна.

– Пари. Страшно много пари.

– Какво си направил? – сепна се Павел изумен.

– Най-тъжното нещо на света е цигулар с артрит, млади приятелю – отвърна му старецът. Аз вече не съм цигулар. Аз съм просто един уморен стар мъж.

– Продал си цигулката? Онази вехтата, олющената?

– Онази вехта олющена цигулка ми бе подарък. След концерт в Италия преди години, при мен дойде много възрастен мъж, благородник. Каза, че от дете ходи по концерти. Каза, че никога не е чувал цигулар като мен. И ми подари оригинален Страдивариус. Към момента са останали към 650 такива в света. Тогава му благодарих с половин уста и хвърлих цигулката в един ъгъл. Така и не му повярвах, че е истинска. За всеки случай обаче я запазих. Като ме изгониха от последната ми квартира, взех само нея. И когато онази вечер ти ми каза за тежкото си положение, си помислих нещо...Ами ако вселената не е изпратила теб при мен? Ако е изпратила мен при теб?

– Не те разбирам – поклати глава Павел.

– Ако съдбата е искала да те изпита, пращайки на пътя ти един бездомник? Ако първоначалния замисъл не е бил ти да помогнеш на мен, а аз на теб?

– Говориш безсмислици!

– И после се замислих – как мога да се отплатя на мъжа, който ми върна достойнството през последните дни от живота ми? – старецът отново се изкашля.

– Ти си напълно луд.

– И тогава се сетих за цигулката, за подаръка на онзи изкуфял благородник. Трябва да е истинска, помислих си. Заради теб. За да се върже моята теория. Отидох в столицата, не ме питай как. Намерих човек, който разбира от тези неща. Направиха ми оферта, аз се съгласих.

– Няма да взема парите – поклати глава Павел. – На теб ти трябват повече.

– За какво са ми, та аз съм с единия крак отвъд. И още нещо, ти в мен виждаш бащината фигура, това лесно се разбира. Понякога, когато не се усещаш и говориш за сина си ме наричаш “тате“... При мен нещата са точно обратните. Ти си синът, който никога не съм имал. Заради музиката и кариерата жертвах всичко, така и не създадох семейство. Вземи парите, сине!

– Отказвам.

– Тогава ги вземи като заем! Пък и по-добре да са при теб, от мен може да ги откраднат много лесно.

– Ще ги прибера, за това си прав. Довечера ще говорим в ресторанта какво ще ги правим. Пусни си печката, много лошо кашляш. Вземи си нещо за гърло.

– До довечера тогава.

Старецът обаче не се яви в малкия склад вечерта. Павел се прибра вкъщи умислен. Посрещна го съпругата му, силно притеснена.

– Искам да видиш нещо, по новините – каза му тя. – Съжалявам.

Там разказаха цялата история за цигуларя, прославил България някога. За факта, че от доста време никой не е чувал за него. За мистериозното му появяване днес на входа на голяма градска болница. Никой не го познал, разбира се. Бил е сам. Седнал на входа да чака да го прегледат. И там, на входа, трънливият му земен път дошъл до логичния си завършек. Бог го взел до себе си, да се радва на виртуозните му концерти. Старецът бе извървял пътя си и бе изпълнил мисията си.

Павел седеше на дивана, заврял глава в пазвата на съпругата си. Раменете му се тресяха. Плачеше, без да издава звук, да не го чуе малкият унищожител на биберони. Пред него, на холната маса имаше огромен вързоп. Последен подарък от мъжа, когото Павел срещна преди по-малко от година. Мъж с остарели морални ценности, невписващ се в днешните забързани модерни времена. Цигулар без цигулка, никому ненужен. Реликва. Просто спомен, който Павел никога нямаше да забрави.

*Коледните пакети с книгите на Луи са тук:  www.storieslui.com