Къде се складират американски ядрени бомби в Европа

5 държави на Стария континент разполагат с произведено в САЩ тактическо и стратегическо термоядрено оръжие

Ключови думи: ядрени бомби, европа, американски, къде

През януари т.г. САЩ, Русия, Китай, Великобритания и Франция показаха рядка воля за консенсус и се съгласиха, че ядрена война не може да бъде спечелена никога и никога не трябва да се води. След месеци предварителни дискусии решението бе показателно, че подобен конфликт е нещо, което всички страни трябва да избягват. Сега обаче – само 9 месеца по-късно, ситуацията е различна.

„Ще използваме всички средства от своя арсенал за защитата на Русия. Това не е блъф“, каза преди близо месец президентът Владимир Путин, загатвайки, че е готов да ползва именно и ядрените оръжия. 

А такива по света има около 13 000 на брой. Над 90% от тях пък са в ръцете на двете велики сили от Студената война – САЩ и Русия. И противно на това, което се говори по различни срещу на върха, по всичко личи, че вместо разоръжаване, в момента ставаме свидетели на нова надпревара. Макар доскоро да се твърдеше, че в Европа ядрени оръжия, собственост на САЩ, няма, наскоро изтекъл и публикуван в белгийския вестник De Morgen доклад твърди обратното. 

Според документа на територията на Стария континент има общо 6 военни бази, разположени в пет държави, където се складират ядрени оръжия. Това са Клайне Брогел в Белгия, Бюхел в Германия, Авиано и Геди в Италия, Фолкел в Холандия и Инчирлик в Турция.

Наличието им в тези страни е следствие на споразумение от 1960 г. – в разгара на Студената война, което е целяло да действа като детерент на настъпление от Съветския съюз и с което е било дадено ясно да се разбере, че държавите не е необходимо да разработват свои ядрени програми, съобщава Statista.

Складираните бомби са B61 – сравнително слаби по мощност стратегически и тактически термоядрени гравитационни бомби, които имат двуфазен имплозионен дизайн. Те могат да се закачат за голям набор от самолети, включително Ф-15Е, Ф-16 и Торнадо и могат да се освобождават със скорост до Мах 2, като бъдат пускани от минимална височина около 20 метра, след което се взривяват след 31-секундно закъснение, за да има пилотът време да избяга извън радиуса на взрива.