Ужасна гледка в бургаския комплекс "Изгрев": еднооки котки, летящи куршуми и омраза

Автор: Илонка ИВАНОВА, Снимка и видео Добромир Доскачаров

Една жена от сутрин до вечер стои на пейката през блок 8 в „Изгрев” и брани живота на дузина малки котенца. Всеки ден ги храня, наливам им панички с вода, мажа им филийки. Те са толкова крехки, доверчиви и беззащитни – споделя Марийка Михова. Самата тя болна, оперирана, бди над  четирикраките си приятели. Говори им мило и гальовно и с това запълва деня си. Почти пред всеки блок в жилищните комплекси се намира по една стара жена, влюбена в котките. И точно заради това в конфликт със съседите си.

Под храстчето, където писаните са се скрили, е почти чисто. Няколко пластмасови кутийки с храна и трева. Не зная на кого пречат, не зная откъде се появява тази омраза към тях – нарежда прегракнало Марийка. Един мъж мина и удуши едното коте. От съседния блок стрелят с въздушна пушка. Вижте. Уцелиха едното в окото и сега е еднооко. Всички останали куцат, защото са им засегнати крачетата. Друго пък го уцелиха в гръбнака. Влачеше се милото по корем, а около него локва кръв. Извиках ветеринари  да го приспят. Непрекъснато  се стреля. Около двама съседи профучаха сачми ли, куршуми ли, самата аз не зная какво има в тази въздушна пушка. Ето, елате и вижте дупка от изстрел. Под нея имаше и локва кръв, но дъждът я изми.

Кажете ми как може да има толкова жестокост на този свят? Какво са направили милите животинки? На кого пречат? Бяха към 20, сега са останали 5-6. И само едно от тях не е сакато.

Наистина котетата представляват тъжна гледка. Едното е без око, другото с рана, останалите скачат на три крака, защото четвъртият се влачи.

По света има организации за защита на животните, тук сме убийци. Няма ли кой да помогне? Писах до общината, но нямам отговор, въздиша Марийка и избърсва една сълза. Тя гневно сочи с пръст към съседния 7 блок, точно към шестия етаж. От една година общината е настанила там четири момчета сираци. И те, като няма какво да правят, излизат с въздушната пушка на терасата и стрелят по котетата. Така може и човек да убият. Там ли им е мястото?- гневи се жената и размахва кокалести пръсти.

В този момент на терасата се показва едното от момчетата и започва да крещи: „Нямам пушка мааааааааа! Откъде да я имам! Стига си ми пращала проверки. Нямам пушкааааааааааа!”

Ха!  Видяхте ли го? Той стреля! Казва назидателно старата жена и тихо подвиква на котенцата да се пазят. Момчето наистина е без пушка, постоява малко на терасата и хлътва в апартамента. Няма справедливост. Живеем в такива времена, че има само жестокост и убийства. Чудим се защо един заклал майка си, друг намушкал приятеля си. В страшно време живеем. Ако не обичаш животните, значи не обичаш и хората, значи си опасен за обществото!

В този момент, като по поръчка, минават две съседки. Не сме чували изстрели, но вие защо сте дошли? Ще я защитавате тази ли? – пени се едната. Събрала е една дузина котки, храни ги, развъжда ги. Вижте каква мръсотия е. Котките са източник на зараза, не можем да си пуснем децата да играят заради нея. Като толкова много ги обича, нека си ги прибере вкъщи и да си ги гледа! Какво ти пречат, ма! – набира се Марийка, забравя за котките и се нахвърля на съседката си. Не им е мястото тук – подхваща и другата. А първата загадъчно намеква – я кажи на хората къде изчезват котките? Като се съберат повечко и някой ги изнася с чувал и ги продава.

На Марийка й пада пелена, скача въпреки бастуна си, изрича няколко клетви и проклятия и звучно заплюва съседката си. Гъстата й плюнка уцелва нас, защото сме по-близо…

Запътваме се към съседния блок, където живеят предполагаемите изверги. Точно пред входа няколко момиченца си играят на война. Въоръжени с големи пръчки, като копия, а едното и с дървен, издялан от самото него нож. Даааааааа. Убиват котки. Видяхме един чичко как обеси една. Хвана я за врата и тя се извива, извива, докато увисна. Чували сме да стрелят, но не знаем кой стреля. Тук има един чичко с пушка. Но не знаем дали е той. Хлапетата наддават боен вик и изчезват някъде с дървените си оръжия.

Най-после се добираме до апартамента на страшните убийци. Там е само Ради. Момчето е видимо изплашено, заеква и обяснява, че няма никаква пушка. Че обича котките и нито ги е бесил, нито е чупил гръбнаци, нито даже ги е докосвал. Как да имам пушка, като заплатата ми е 200 лева? – пита той. Работя в кухня, пребивам се от работа, то пари за хляб няма, какво остава за пушка. Тук сме четирима. И четиримата работим. Вечер, като си направим нещо за ядене, хапваме и заспиваме, защото сутрин ставаме рано. Елате и разгледайте. Имаме само печка, тенджери, чинии, един стар шкаф и легла. Не зная защо жената от отсрещния блок ни е нарочила. Вие сте вторите, които идвате. Скоро мина и проверка от общината. В този момент се прибира и вторият съквартирант – Иван, който работи в „Бургасцвет”. Уморен, но горд от работния ден. Защо за всичко обвиняват сираците? Малко ли ни беше това, че израснахме в домове, ами и сега и убийци искат да ни изкарат. И четиримата работим.Малко пари взимаме, но са си наши. Имаме си дом и сме благодарни на това. Да, чували сме изстрели, но не знаем откъде идват. Някой стреля нощем.

Наистина жилището е прекалено чисто и спретнато за четири момчета. Няма разхвърляни обувки и дрехи, прането е простряно на терасата, подът е току що измит и блести. Няма боклуци и бутилки, има една тъжна стерилност, сякаш момчетата все още се страхуват да го превърнат в свой истински дом. Но в очите им свети надежда, че ще се интегрират в обществото и ще станат най-после господари на собствения си живот, за който досега са взимали решения само институциите.

Пожелаваме им приятна вечер и си тръгваме. Има всичко за една загадъчна и тъжна история – котешки трупове, изстрели, дупки от куршуми, самарянка с храна, която вместо хора, храни котки, наежени съседи, храчки, които летят във въздуха и ни целят, но го няма образът на врага, както обичаме да се шегуваме. Няма го тайнственият стрелец, няма го удушвачът на котки /бил богат човек, намекна един от любопитните пенсионери/.

Подобна история може да се развие във всеки комплекс, защото съседи са на нож с котколюбители. Самите жалостиви женички стигат само дотам – да хранят животинките, но не и да ги приберат вкъщи. Майки с деца основателно протестират, защото бездомните котки носят със себе си токсоплазмоза, една изключително коварна болест, котешка тения, кожни инфекции.

Самите котета пък стават жертва на садисти от пет до 95 години, ритат ги, мачкат ги, бесят ги, режат им лапичките, дори преди години в „Меден рудник” имаше дърво на обесените котки. Малки садистчета разпъваха животинките с пирони на дървото като Христос и се наслаждаваха на предсмъртните им гърчове.  

При цялото насилие и агресия, които са обхванали изнервените от безпаричие и безперспективност българи, стрелбите и потъналите в кръв котешки трупове са логична картина на бездушието, злобата, безсилието и безнаказаността.

Може би очаквате да завършим репортажа с някакво нравоучение? Не.

Оставяме го отворен. Отворен за идеи какво да се направи в един хубав град, в който бездомните котки са на всяка крачка. Идеи може ли да се направи нещо, като с бездомните кучета например? Идеи, които могат да се появят и от сдружението „Четири лапи”, от организациите за защита на животните, а защо не и на хората, идеи от дирекция „Екология”…

Защото проблем, който започва от едно беззащитно коте, може да завърши и   с убийство на човек. Натам са тръгнали нещата.

Вие сте на ход.