Заплаха ли е НАТО за Русия? Ето я хронологията

Путин има всички основания да счита тази експанзия за заплаха и да предприеме необходимите мерки за гарантиране на сигурността на Русия

Ключови думи: нато, заплаха за русия, защо, хронология, войни, военни интевенции, намеси, история

Защо НАТО да е заплаха за Русия? Този въпрос може да бъде зададен само от човек, който няма особени познания по история, а и по политика. И докато Путин вчера взе изключително спорното решение да обяви Донецк и Луганск за независими държави, то главният секретар на Алианца задава точно този въпрос. 

А всъщност НАТО вече е водело многобройни войни в Европа, Афганистан, Либия, Ирак. И не в защита на страните си членки, а в нападение дори на страни далеч от Стария континент. Затова може би трябва да си припомним хронологията на всички конфликти, започнати директно и индиректно от организацията, за да може г-н Столтенберг да опресни паметта си и да разбере защо Русия, чувствайки се обективно заплашена и то не без причина, предприе стъпки за опазване на своята сигурност.

Първата атака на НАТО е Босна през 1995 г. 400 самолета, 5000 войници от 15 нации, 1026 бомби, пуснати над държавата, 708 от които насочващи. 19 пъти в конфликта е използван обеднен уран в боеприпасите, изстрелвани срещу цели в Сараево. Бомбардировките над Югославия продължиха 78 дни и включиха в себе си общо 38 400 мисии. В края сръбският президент Слободан Милошевич капитулира. Бомбардировките бяха абсолютно нелегални и всичко това бе направено без позволението на Съвета по сигурност на ООН.

Следващата е атаката над Федерална република Югославия през 1999 г. НАТО, отново, започна кампанията без позволението на ООН, тъй като обяви, че се касае за „хуманитарна намеса“. Всъщност чартъра на ООН забранява използването на сила, освен ако това не е одобрено от Съвета за сигурност или ако не се касае за самозащита след въоръжена атака. Нито едно от двете не бе изпълнено и в този случай. Бомбардировките на НАТО убиха 1000 югославски войници, както и между 489 и 528 цивилни. Бяха разрушени или повредени мостове, заводи, болници, училища, културни паметници, частна собственост, както и военни инсталации. 

Продължаваме през 2001 г., когато НАТО се намеси в Афганистан. Претекста, представен чрез официалната история, бе, че група мъже от Саудитска Арабия и техния лидер от Египет, под директното ръководство на Осама бин Ладен, нападнаха Световния търговски център. Това е първият път в историята на организацията, в който се е прибягнало до Чл. 5, който гласи: „Въоръжено нападение срещу една или повече от членките се счита за нападение срещ всички тях“. Вместо обаче атаката да бъде насочена към Саудитска Арабия, откъдето са терористите, отвлекли самолети и саборили 3 от сградите на СТЦ, тя бе насочена към Афганистан – конфликт, който приключи с абсолютно катастрофална загуба за САЩ миналата година и продължи близо 20 години.

Две години по-късно последва Ирак. През 2003 г., по данни без доказателства, че Садам Хюсеин разработва „оръжия за масово поразяване“, арабската страна бе нападната на практика без основателна причина, но с идеята за смяна на „режима“. И въпреки че Хюсеин бе враг на Ал-Кайда и лично на Бин Ладен, активните операции там продължиха от 2004 до 2011 г. Това остави държавата – преди нападението една от най-проспериращите в арабския свят – в окаяно състояние. В момента тя се управлява от правителство, поставено там от САЩ, а на места все още няма достъп до електричество, вода и здравни грижи. Жертвите на конфликта не са изчислени с точност, но наброяват между 183 535 и 206 107, по изчисления от април 2019 г.

Буквално след края на конфликта в Ирак, НАТО обърна погледа си към Либия. Там кампанията бе обърната срещу диктаторът Муамар Кадафи и бе описана като „спасителна за човечеството“. Преди бомбардировките на НАТО там Либия прозивеждаше 1.6 млн. барела петрол на ден и притежаваше най-големия петроле резерв в Африка. Страната сега е унищожена и вероятно никога няма да се възстанови. 

По инерция, веднага след Либия, НАТО направи интервенция и в Сирия, където трябваше от власт да бъде свален президента Башар ал Асад. От 2011 г. до 2015 г. там, вероятно пряко заради нападението, се сформира т.нар. „Ислямска държава“, която бе разгромена през 2015 г. с влизането на руските военни сили в Сирия, които реално поставиха край и на офанзивата на НАТО. А президентът Асад все още е на поста си, въпреки че държавата му пострада жестоко от конфликта. 

И така стигаме до Русия. Тя има всички причини да не приема за чиста монета намеренията на НАТО. В момента страната е забутана в ъгъла, ракети са разположени до границите ѝ и насочени към Москва. А НАТО, по дефиниция, не е само военна организация, но и политическа. То промотира западния стил на демокрация, който не съответства с модела в Русия. Нейната западна граница е източния фланк на Алианца. На служба в Украйна в момента са американски и великобритански военни съветници, а ракетните установки на САЩ седят в Полша и РУмъния, докато войски на НАТО провеждат учения  Естония, Литва и Латвия – трите малки държавици, които след речта на Путин вчера изразиха най-гласно критиките си към него. 

А Русия не иска много – тя желае просто обещание, че НАТО няма да се разширява все по-близо до нея, в случай към Украйна, както и премахването на войски и оръжия от 14-те източноевропейски държави, които се включиха към Алианца от 1997 г. насам. 

Още Елцин пророчески заяви, че експанзията на НАТО ще доведе до следващото разделение в Европа. Държавният секретар на САЩ  Джеймс Бейкър пък гарантира на Горбачов, че НАТО няма да се приближи „дори сантиметър по-близо до Русия“, след обединението на Германия. За съжаление тези думи не са записани в нито един документ, но пък за сметка на това се помнят добре от Москва. А НАТО вече „чука на вратата“ на Украйна – нещо, което няма как да се хареса на Русия. И в този смисъл Путин има всички основания да счита тази експанзия за заплаха и да предприеме необходимите мерки за гарантиране на сигурността на Русия. Както самият той се изрази в речта си вчера: „Сигурността на една страна не бива да идва за сметка на сигурността на друга“.

Източник: Steven Sahiounie