Казахстан и новата геополитическа архитектура

Ключови думи: Борислав Цеков, Казахстан, новини, криза в Казахстан

Когато през 2016 г. и след това многократно изтъквах, че доктрината “Тръмп" дава необратим тласък на обективните процеси на разпад на еднополюсния геополитически модел и че занапред новата геополитическа архитектура на света ще се дефинира през ожесточената конкуренция, взаимното зачитане и сдържането на трите суперсили – САЩ, Русия и Китай, за калибрираните да тиражират остарелите глобалистки опорки, това беше кощунствена екзотика. Някои привиждаха в подобна теза дори “дългата ръка на Москва", която направлява Доналд Тръмп.

Няколко години по-късно тази нова геополитическа архитектура вече е все по-ясно очертана. Дори и опитите на настоящата администрация във Вашингтон, която в идеологическо отношение е част от “старото мислене" на неолибералния глобализъм с типичната за него троцкистка закваска от интервенционизъм и износ на (“цветни”) революции, започва да разбира, че новите реалности изискват други подходи и адаптиране на традиционния глобалистки инструментариум. Трите суперсили имат своите сфери на влияние, които все по-динамично и с периодични пулсации ще се променят и балансират.

Именно в този по-широк контекст трябва да се разглеждат и събитията в Казахстан от последните седмици. В годините след края на Студената война и разпада на СССР стратегическите държави от постсъветското пространство преминаха към многовекторна политика – хем с Русия, хем с колективния Запад. По въпросите на сигурността с Москва, а на мястото на нейното отслабващо икономическо влияние – политически флиртове със Запада и отваряне за инвестиции от проспериращите западни икономики. Такава политика, макар и в различна степен, водеха Украйна и Беларус и особено средноазиатските републики, начело с Казахстан. По протежение на тези вектори на рационално ниво се оформиха и противостоящи си кланове и елити, чиито нарастващи противоречия, понякога умело подклаждани отвън, се превърнаха в източник на хронична нестабилност в постсъветското пространство.

В това отношение Казахстан не е изключение, въпреки привидната стабилност, в която живя след обявяването на независимостта през 1991 г. Девета по територия в света и с големи природни ресурси, в т.ч. нефт, Казахстан е бедна държава със строг авторитарен режим и примитивен култ към личността на някогашния съветски апаратчик Нурсултан Назърбаев, който три десетилетия беше начело на държавата, а след официалното му оттегляне от поста на държавен глава през 2019 г. запази ключови лостове в управлението и контрол върху силовия апарат чрез създадения специално за него висш орган  - Съвет по национална сигурност. Политиката на Назърбаев през целия този период беше именно многовекторна – съюзник на Русия в ОНД и “руското НАТО" – Организацията за колективна сигурност, а в същото време обграден от западни съветници и предоставил ключови икономически ресурси на Запада. Повече от 700 големи американски корпорации оперират на територията на Казахстан. Сред тях са гиганти като: Chevron, General Electric, Haliburton, Exxon Mobile.

В същото време Европейският съюз се превърна в най-мащабния инвеститор и търговски партньор на  средноазиатската държава. 48% процента от всички чужди инвестиции в Казахстан са от ЕС, а близо 40% от общия износ на страната е в посока ЕС. На този фон нарастналото икономическо присъствие в Средна Азия на другата суперсила – Китай, все още е твърде малко – търговският обмен е над 21 милиарда долара, което е по-малко, отколкото търговията на Китай с Перу или Швейцария. Китайски капитали са инвестирани в нефтодобивната и газодобивна индустрия на Казахстан, но експортната ориентация на тези ресурси е към Европа, а не към Китай. Така например, през 2020 г. страната е изнесла повече нефт за Франция, Гърция и Швейцария, отколкото за Китай. Но в последните години Китай в известна степен разчупи почти монополната позиция на Русия, като доставчик на въоръжение и военна техника за Казахстан. По данни на центъра “Уилсън" – водещ американски аналитичен център по проблемите на глобалната сигурност, през 2018 г. Китай е доставил на Казахстан военно-транспортни самолети на обща стойност 296 милиона долара. В същото време Русия, включително заради значителния брой рускоговорящо население в северната част на страната, остава ключовия политически и военно-стратегически фактор за съдбата на Казахстан. Това в едри щрихи е контекстът, свързан с интересите на суперсилите в Казахстан.

Избухналите на 2 януари т.г. социални протести в градовете Жанаозен и Актау, провокирани от резкия скок на цената на горивата, които скоростно обхванаха и други градове и се превърнаха в истинска гражданска война, извадиха на повърхността дълго държаните под авторитарния похлупак социални противоречия. Националното богатство е в ръцете на привилегированата каста около клановете на Назърбаев и действащия президент Токаев, а огромната част от населението живее бедно, на фона на ресурсите на страната. По думите на един от водещите грузински анализатори по проблемите на постсъветското пространство Мамук Арешидзе, в Казахстан противоборстват клановете на старата съветска номенклатура, които разполагат с огромни пари и групи, направлявани от външни фактори - либерали, ислямисти. Всъщност, още преди 35 години, във връзка с вълненията в тогавашната Казахска ССР, на ръководно ниво в Москва е отчетено, че именно клановата структура на казахската върхушка, чиито обвързаности и противоречия стоят над политическите пристрастия и партийната дисциплина, ще бъде дестабилизиращ фактор в дългосрочен план.

Русия и Китай официално определиха разрастването на протестите в Казахстан като резултат от външна намеса. Западът зае сдържана позиция. У нас хроничният антиамериканизъм до голяма степен автоматично привидя американски опит за “майдан".

По-вероятна обаче е хипотезата, че тезата за “външна намеса" е просто димна завеса. И всъщност става дума за вътрешнополитическа, междукланова битка за власт, която се възползва от социалното напрежение и става повод за руска намеса и решителна промяна в геополитическото поведение на Казахстан. Резултатът от бързата военна интервенция на Русия и останалите държави от Организацията на Договора за колективна сигурност, поискана от президента Токаев, е именно в такава посока.

В скоба, опитите да се сравнява тази интервенция по силата на чл. 4 от договора на ОДКС с възможностите, които предоставя чл. 5 от Северноатлантическия договор, са несъстоятелни. Клаузата за защита в НАТО е свързана с външна военна агресия, а не с вътрешни граждански конфликти.

По-важното обаче е, че тези събития слагат край на многовекторната политика на Казахстан. Преди това същото стори и Лукашенко в Беларус. Русия, във взаимодействието с не-западните национални елити, закрепва тези държави по категоричен начин към своята геополитическа орбита и бетонира своята сфера на влияние. Показва, че няма да допусне “втора Украйна". С този политически капитал Москва ще влезе в предстоящите преговори с Вашингтон.

*Коментарът е на д-р Борислав Цеков от Центъра за Нова Европа и е публикуван в днешния брой на вестник "Труд"