Искам да чистя офис и да…пея

Автор: Илонка ИВАНОВА, снимка Добромир ДОСКАЧАРОВ


В „Славейков” всеки я познава. Слабичка, забързана фигурка, леко накуцваща, тръгнала незнайно закъде. Тя се спира при всяко познато лице, пита как си, усмихва се раболепно, после продължава пътя си  заникъде. Без самочувствие, без усмивка, дори без лични документи, защото срокът им е изтекъл, а тя няма пари да плати глобата и да си извади нови.

Христина не знае защо майка й я е оставила в родилния дом.

Предполага, че не я е харесала, защото едното й краче е малко по-късо от другото. Не съм била като другите бебета, не са ме искали, казва примирено тя. Доста по-късно разбрала, че е с луксация и крачето й можело да бъде оправено, но тогава никой не й обърнал  внимание. Първите й спомени са от дома в Подвис. Бой, бой и пак бой. Ако не ги наказвали учителките, то по-големите започвали да налагат по-малките. Имаше едно голямо момче, спомня си тя. То ни издърпваше за ушите и ни вдигаше във въздуха. Караше ни да пълзим, да ближем с език пода, а после ни изритваше по дупетата и падахме по очи. Не смеехме да плачем, защото лелките ни се караха, че  вдигаме шум. Веднъж това момче така ме удари по ръката, че тя се счупи като съчка. Заведоха ме в болницата и ме гипсираха. Но той ме риташе после по гипса и много болеше. 

От Подвис в Средец, от Средец в Елхово, от Елхово в Стара Загора и накрая пак в Бургас – това е пътят на сираците, обхванати от Системата. Там няма приятелства. Страх те е да се сприятелиш с някого, защото той ще те обади на госпожата какво си му доверил и ще те накажат. В дома всеки се спасява сам. Колкото по-настрани стоиш, колкото си по-самотен, толкова по-малко те наказват. Там Христина е получила най-големия и най-страшния урок.

Бъди сам, не се доверявай, за да оцелееш.

Сега тя отчаяно търси контакт с хората. Поздравява ги, говори им, но в мига, в който почувства по-голяма близост, изведнъж бяга. От страх да не бъде наранена.

След излизането от Системата, Христина не може да се социализира. Прекалено се страхува от истинския живот, от хората, не знае какво да прави. Вземат я за черна работа тук там, но за не повече от месец. Три години живее в дом „Надежда” и един ден й казват – срокът изтече, не можем да те гледаме повече. Регистрират я в Бюрото по труда, но си остава само с регистрацията. Дават й легло в общинско жилище заедно с още пет момичета, но момичетата я посрещат на нож. Тя взима малкото си дрешки и излиза на улицата. Открива тих вход в 18 блок в „Славейков” и вечер постила окъсано одеалце на цимента и спи. Денем обикаля с целия си багаж улиците, а нощем пак се промъква във входа. Докато слагат автоматична врата и една нощ тя не може да се прибере. Тогава я намира нейният/ нека остане анонимен засега/ приятел и я води да преспи при него. Той е нощен пазач и неговата къщичка на обекта става дома на Христина. Там пази дрехите си във вързоп, там са всичките й ценности, бельо, обувки, които се побират в два найлонови плика.  Сутрин става рано, облича се набързо, преди да е дошла дневната смяна и крадешком напуска обекта. Измива се на чешмата и тръгва към „Славейков”. В своя си „район”. От един павилион й дават кафе, от друг странджанка, а тя за благодарност хвърля боклука, или мете. Но денят е дълъг…Много ми се спи, признава тя. Ако е топло, лягам на някоя пейка и се завивам с вестници. Ако е много студено влизам в големите магазини и се разхождам вътре на топло. Докато ме изгонят. Понякога толкова ми се спи, че ми се плаче. Но няма къде и вървя, вървя, за да съм будна. Особено трудно ми е през зимата. По 12 часа на ден само да вървиш… Вятърът духа, прониква през дрехите ми, вледенявам се цялата. Веднъж измъкнах матрак от контейнера за боклук и го сложих под една тераса. Валеше. Исках да съм поне на сухо. Свих се на кълбо и заспах. От съня ме изтръгнаха жестоки ритници. Беше

домоуправителят, който каза, че съм грозно петно за района

и веднага трябва да се махам. Друг мъж ме наби, когато откъснах цвете от една градинка, за да го занеса на момичето, което ми дава закуски. Исках да й покажа, че я обичам, но отидох разплакана и насинена, без цвете. Едни пияни момчета също се опитаха да ме бият, но им избягах.    

Май ме обича само моят приятел, пазачът. Той ми дава подслон, дава ми и пари да си купя дрешки от втората употреба и лекарства, когато съм болна. Дори и да съм болна, пак няма къде да легна и да се скрия на топло през деня. Гълтам хапчетата и вървя. Пък каквото стане. А жената на моя приятел много му се сърди заради мен. Кълне ме, крещи му, нарича го нещастник. Той не я обича, но търпи. Обича ме, грижи се за мен, позволява ми да спя във фургона му, но аз май не мога да обичам. Страх ме е да обичам, защото за всяка обич досега съм получавала шамари. 

Толкова искам да си имам една малка стаичка. Само моя. Да мога да влизам в нея и през деня. Много ме боли крака, като вървя непрекъснато…

Искам да работя в офис. Да го мета, да е чист и лъскав, като дойдат хората сутрин на работа. После да ме изпратят да им купя кафе и закуски. И да ми плащат заплата, за да си имам мои пари. С тях ще си запиша диск и ще стана певица. Пеех още от малка, пеех на децата вечер, когато плачеха. Пея и сега. Когато съм тъжна. Зная всички песни на Тони Димитрова, на „Тоника” и на „Ритони”. Обичам баладите. Пяла съм в ресторант „Свети Георги” в Поморие, но някой каза, че съм грозна за такова заведение. Имам толкова красиви сини очи…Не харесаха, че куцам с едното краче.

Искам и да имам деца. Много ще ги обичам. Никога няма да ги оставя.

Понякога плача, когато видя майка с бебе.

И искам да го гушна, но се страхувам да не кажат, че съм грозна и да ме отблъснат. Ако имам пари, ще си купя хубави дрехи, ще се облека като другите. А за да имам пари, трябва да работя. Само че никой не ме иска”

Христина въздъхва, свършила тежката изповед, разплаква се и изведнъж си тръгва. Закрачила безнадеждно по улицата. Една глуха улица, без изход. 

Това е Системата в България. Тя ежегодно бълва сираци и ги оставя на улицата да се оправят, както могат. Абсолютно безсърдечен механизъм, в който няма топлина, няма съпричастност, няма обич, а само команди и бой. Силните успяват да оцелеят някак си. Но те са единици. На Христина са останали само белезите по тялото от тормоза в домовете, а колко са тези в сърцето, никой не знае.

Едно момиче срамежливо ни изпя своята песен, разплака се и избяга. Без да знае къде.

А то иска толкова малко от този живот. Една стаичка. Един офис, който да чисти. И малко обич. Ще се намери ли някой, който да й даде първите две? Третото ще го намери сама, когато намери смелост и самочувствие да обича.