Проблемът не е в това дали някой се възбужда от мъже, жени или кози в черни чорапогащници, а в промяната на ценности

На 15 май отново ще има гей парад в Бургас, демонстрацията сериозно разбуни духовете

Ключови думи: Гей парад, Иван Стамболов-Сула, новини, Флагман

Нравствено здравият човек не мрази грешника, а само греха, защото съвкупната личност е винаги много повече от отделните свои прояви и в крайна сметка (а не по рождение, както се заблуждават някои) е добра – злото е преходно, вечно е само доброто. Грешника мрази само лумпенинтелигенцията, но с нея ще се занимаем отделно.

Информационният повод за днешното ни словоблудство е едно писмо от Сливенския митрополит Йоаникий до кмета на Бургас Димитър Николов. То е провокирано от тревогата на бургазлии във връзка с насрочения за 15 май 2021 гей парад. Не е дълго и завършва така:

„Уважаеми Г-н Николов, гр. Бургас е най- големият православен център в югоизточна България. Неговите жители са познати като ревностни православни християни и провеждането на подобен маскарад дълбоко ще нарани тяхното религиозно чувство. Ние в битността ни на духовен наставник на православните християни от гр. Бургас и цялата Сливенска епархия, настоятелно Ви молим да не давате разрешение за провеждане на подобно мероприятие, а ако вече има издадено такова да бъде отменено“.

Напрегната ситуация за Митко Николов, а и за всички властимеющи, които иначе обичат да ги снимат как палят свещица. Как ще постъпи той, ще се съобрази ли с „Началника“ на своя началник? Или ще пренебрегне молбата на митрополита, както наскоро пренебрегна и молбата му за окултния масонски „паметник“ на митичния Боян Магесника?

Или Митко Николов е „модерен“ политик, който ще избере да сподели гледната точка на ляволибералните медии, в частност на „Дойче веле“, която наскоро публикува твърде свежа теория за природата на хомофобията в Източна Европа. Според нея източноевропейците са станали хомофоби едва напоследък, а докато живеели в социализма, били по-толерантни. Това може би е така, защото содомията е грях и към греха най-безчувствени са атеистичните общества. Обаче Норберт Мапес-Нидек – авторът, за когото очевидно греховете са бабини деветини, – не разглежда този аспект. Но пък ни предоставя интересна информация за това докога в различни европейски страни хомосексуализмът е бил третиран като престъпление, а ние допълваме каква е била официалната религия в тях. Престъпление той е бил в ГДР (атеизъм) до 1957, в Унгария (атеизъм) до 1961, в Чехословакия (атеизъм) до 1962, във Великобритания (англиканство) до 1967, в Западна Германия (протестантство и католицизъм в съотношение приблизително 2:1) до 1969, а в Австрия (католицизъм) – чак до 1971. В България хомосексуализмът е декриминализиран през 1968. Тоест до съвсем скоро, някъде до зората на хипитата, хомосексуализмът се е разглеждал не само като девиация, но и като престъпление, и държавите, мислещи себе си като християнски, са се разделили по-трудно с това убеждение.

Защо според Норберт Мапес-Нидек бившият соцлагер се е превърнал от толерантен в хомофобски? На първо място заради зловредната пропаганда, която лъже неуките източноевропейци, че хомосексуалността идвала от Запада и била чужда на местната традиция. Разбира се, че не е чужда. От Запада идва не самата хомосексуалност, а нагласата тя да се разглежда като компонент от сложната система от права, които ретроградни сили денонощно дебнат да отнемат, от либералните общества идва маниерът хомосексуалните да не се срамуват, да не се прикриват, а да парадират, стигайки до преекспонирани форми. Следователно проблемът не е сексуалността, а нейната комуникация. Ако разпищолени хетеросексуални тръгнат по улиците, повлекли голи проститутки и развели знамето на промискуитета, няма да е по-добре.

Друга причина била слабата държава. Бидейки слаба, тя се свеждала до семейството като нещо „естествено“ и оттам негативното отношение към хомосексуалността и еднополовите бракове. Роля за процъфтяването на хомофобията играел и надигащият се национализъм в страните от бившия соцлагер, отново поради слабостта на държавата. Силата на държавата няма нищо общо. Всичко зависи от това как се гледа на секса: като на тайнствен съюз между мъжа и жената, възстановяващ целостта на човека, като на дейност, осигуряваща продължаването на рода или като на непресъхващ извор на все по-ненаситни чувствени наслаждения. На съвременния човек се втълпява, че едно от най-свещените му права е необезпокояван да изживява оргазъм по всяко време и по всички начини, родени в блудното му въображение.

Когато целостта и продължаването на рода отстъпят на заден план и когато в главна цел се превърне единствено удоволствието, тогава вече всичко е не само разрешено, но и „нормално“. И действително е така: нормално е всичко, което е в рамките на някаква норма. Въпросът е на каква.

Най-забавна е теорията на някой си Мартен Данекер (сексолог), според която хомосексуалните в Източна Европа били обект на омраза, защото били „свързвани с пасивността“, поради която Изтокът се чувствал по отношение на Запада като жена. Тоест като в онзи виц: „Жена, когато аз таковам, ние таковаме; когато теб те таковат, нас ни таковат“. Разбира се, това, особено пък приложено върху чувствата между Изтока и Запада, звучи крайно несериозно.

Не знам, може би кметът на Бургас ще се въоръжи с подобна аргументация, ако реши да каже на своя митрополит да си гледа работата. Дори може да намекне, че гражданите, които са сезирали владиката, всъщност са закоравели хомофоби, на които не бива да се обръща внимание.

Но драмата с хомофобията започва оттам, че терминът е трагично неправилен. Хомосексуалните не са обект на омраза, както твърди Норберт Мапес-Нидек, освен от страна на индивиди, които биха мразили каквото и да е. Не е почтено всяко несъгласие с нещо да се представя като фобия или омраза. Проблемите на т. нар. „хомофобия“ не са толкова със сексуалността, колкото с нейната демонстрация, граничеща с терор под маската на толерантност. Ако пренесем проблема на територията на индивидуалните права, то ако един мъж има право да се покаже по чорапогащник, друг мъж има право да не иска детето му да види това.

Хората са най-различни. Всеки сам прави изборите си и носи отговорност за тях. Ако изобщо имаме право на някаква присъда, то задължително трябва да правим разлика какво чувства човекът, какво върши и какво показва, че върши. Тоест да се опираме на принципа „И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях“ (Лука 6:31). Ето това е принципът на толерантността. Както виждате, той не е безусловен, не казва: „да вършат каквото щат, все ще са прави посвоему“.

Що е толерантност? Кое ни задължава да сме толерантни, защо да бъдем толерантни се приема априори за норма? Толерантността не е универсална, не е приложима към всеки казус. Как се съвместява абсолютната толерантност с избора между добро и зло? На 7 февруари 2018 Европейският парламент прие Резолюция 2017/2936(RSP) относно нулева толерантност към гениталното осакатяване на жени. Толерантността не е абсолютна ценност, може да бъде и нулева.

Що е норма. Птицата има криле, за да лети, а рибата има хриле, за да диша под водата. Разликата, поне в българския език, е само една буква. Въпреки че има летящи риби и гмуркащи се птици, това не променя нормата. Нормално е птицата да лети, нормално е рибата да диша под водата. Разбира се, че има изключения, но никой не е тръгнал да трепе пингвините, нито пък пингвините са тръгнали да парадират.

Що е хомофобия? Ако тези, които не са съгласни с гей парадите, са хомофоби, то онези, които не са съгласни с носиите и хорàта по площадите, са българофоби. Проблемът изобщо не е в това дали някой се възбужда от мъже, жени или кози в черни чорапогащници. Същинската борба е за подмяна на абсолютните стойности с относителни и шумотевицата около сексуалността е само част от нея.

Довчера хомосексуалността беше престъпление, после стана девиация, а днес е напълно нормална наред с хетеросексуалността. Утре хетеросексуалността ще стане девиация, а вдругиден – престъпление. Въпрос на обществена договорка – нормално е каквото реши колективът или авангардът, който говори от името на колектива. Тогава какво пречи каквото реши колективът, то да е истина, то да е добро? Ето за тази борба става въпрос: за тотална толерантност, включително и към злото. И който го разбира, бързо го нареждат при примитивните хомофоби.

По същия начин често наричат истината „език на омразата“, а „реакционери“ – онези, които са на мнение, че Картаген трябва да бъде разрушен.

*Коментарът е на сценариста, писател и известен общественик Иван Стамболов-Сула за вестник "Труд"