Помните ли как през соца се свързвахме с други градове по телефона?

Имаше слушалки и микрофон като фуния и много жакове и дупки отпред на таблото

Ключови думи: домашен телефон, връзка, спомени от соца, кабинка, лепило, телефонне разговор, пощальон

Помните ли как се свързвахме с други градове? Когато ние бяхме търсените, получавахме покана за телефонен разговор. Пощальоните ги носеха, както и често вместо писма получавахме телеграми от телетип, залепени на лист хартия с канцеларско лепило.

Междуселищните разговори се осъществяваха чрез номератор и с поръчка. Чакането в пощата, кабинките с номера и кънтящия глас на служителките – „Варна ли е? Колежке, свържи ме с Белослав… Да Белослав, хайде чакам…“ Или „Варна вика София“, за София втора кабина. И щом стъпиш в кабината светва лампата.

През две секунди се чуваше „по кратки моля“ и това изнервяше повече от чакането. И винаги ни прекъсваха. А ние все викахме „Моля не прекъсвайте говорим“! Телефонистките имаха свой „жаргон“. Не казваха „свържи ме с Белослав (примерно)“, а казваха „Дай ми Белослав“. Не се обръщаха помежду си с „колежке“, а с „колега“.

Към абоната: „Имате Белослав, говорете“.

„Майка ми беше телефонистка в централна поща и по някога ходехме с нея на работа. Работеше в една голяма зала с още много, много колежки. Имаше слушалки и микрофон като фуния и много жакове и дупки отпред на таблото (нещо като на снимката). „Ало, колежке, Варна ли е?“ Беше много забавно, но оставаше без глас в края на работния ден.“

Източник: socbg.com