10 ноември 1989: Как започнаха демократичните промени и къде допуснахме големите грешки

На 3 ноември, още когато никой не подозираше скорошното сваляне на Живков, около 3000 души участваха в първото шествие под лозунга за демокрация

Ключови думи: 30 години промяна, 10 ноември, проф.Драгомир Драганов, какво се случи за 30 години

През ноември 1989 г. поставихме началото на българския преход към демокрация. Бедата е, че 30 години по-късно аз все още не знам кога ще му турим и края.

А иначе уж всичко го започнахме „като по ноти“. На 3 ноември, още когато никой не подозираше скорошното сваляне на Живков, около 3000 души участваха в първото шествие под лозунга за демокрация. Е, както се шегувахме тогава онези на площада, които се познавахме, поне половината от присъстващите бяха „цивилни еколози“ (организатор на шествието беше „Екогласност“). Ама все пак немислимото дотогава се беше случило. Или, както би казал Остап Бендер, ледът се беше спукал.

После, седмица по-късно, комунистите си организираха вътрешнопартийния преврат от 10 ноември. И настанаха времена, в които, както казваше мой бивш кандидат-студент, „едни се радваха до полуда, а други не знаеха какво ги чака“. Особено след като на 7 декември опозицията се обедини в СДС, с което беше поставено началото на печално известния в най-новата ни история двуполюсен модел.

През януари 1990 г. започна работа и прословутата „кръгла маса“. На пръв поглед съвсем нормално – това беше практиката и в другите бивши социалистически страни. При нас обаче тя се изроди в едно нечистоплътно надхитряне между управляващи и опозиция.

Едните казваха „няма да я пуснем властта“ (това беше легалният вариант на „с кръв сме я взели, с кръв ще я дадем“). Другите ги предизвикваха с „пътници сте, зад нас са САЩ и останалият демократичен свят“.

Естествено, всичко това беше обвито с красивите панделки на „възстановяване на политическия плурализъм“ и „свободни демократични избори“. В хода на подготовката на които обаче младата (и неопитна) опозиция допусна някои сериозни грешки.

Първата беше преходът ѝ на яростни антикомунистически позиции. Така съдържанието на битката за демокрация беше подменено с формата на воденето ѝ. Защото едно е да се бориш за, а съвсем друго е да обясняваш, че си против. На това, второто, българинът вече се беше нагледал толкова пъти, че май му беше писнало от поредните „противници“, а не „за-дници“...

Втората грешка на опозицията беше в самия ѝ подход към предизборната кампания. Да се хванат „зелените“ (тогава бяха част от СДС) и да боядисат дърветата в София със синя боя, беше неприемливо за всеки, уважаващ поне малко природата. Да откажеш официално споразумение с опонента си за ненасилие в изборите, пък беше направо стряскащо за огромна част от населението, десетилетия наред яло здрави пердаси тъкмо по време на избори...

Оставям пък встрани лозунгите на опозиционната кампания. „45 години стигат“ беше откровена заемка на студентския девиз от 1968-а във Франция „10 години стигат“, под който се разви битката за свалянето на тогавашния президент Дьо Гол.

Още по-смешен, ако не и направо тъжен, беше другият ѝ лозунг – „Утре започва от днес“. Сигурно и тогава, пък и до днес малцина са знаели и знаят, че това е само първата част от рекламата на една холандска погребална агенция, пълният вариант на която е „Утре започва от днес, купете си гроб сега!“.

Третата, но най-голяма грешка на опозицията обаче беше настояването ѝ не за обикновено, а за Велико народно събрание, т.е. което да приеме и нова конституция.
По стечение на обстоятелствата знам и точно кои от тогава управляващите подхвърлиха на СДС тази идея и кои точно от него (един бивш партиен и един бивш комсомолски секретар, вече видни нейни дейци) я прегърнаха и пробутаха. Но тя стана факт, охотно приет от всички.

Впрочем на пръв поглед изглеждаше ужасно логично – учредяваме качествено нов, демократичен период в историята си, старата Конституция не отговаря на изискванията му, следователно да я заменим с нов модерен основен закон. Пък и нали така направиха и в Испания, и в Португалия – все държави, чийто пример следваме в прехода си...

Само че и тогавашната вече БСП имаше своята здрава логика – както върви, ще спечелим изборите, ще си гласуваме конституция по наш тертип, ще „откачим“ съдебната система от държавата, ще си останем недосегаеми и – най-важното – ще направим така, че и според новия ни основен закон да си бъдем такива „нине, во присна и вовеки веков“. Което май се и получи...

Ами 30 години по-късно някой случайно да вижда съществени разлики от онова, което беше заложено в развитието на държавата ни през 1989 – 1991 г.? Тогава беше поставено началото не на преход на България към политическа демокрация и социална пазарна икономика, а на пладнешкото ѝ разграбване от бързо изградилия се съюз между бивши червени и нови сини айдуци. То не само не спира и до днес, ами аз поне не виждам признаци за затихването му и в обозримо бъдеще...

Проф.Драгомир Драганов за вестник "Ретро"