Празнуваме Деня на народните будители
Почитаме делото на книжовници, просветители, борци за национално освобождение, съхранили през вековете духовните ценности на нацията
Днес празнуваме Деня на народните будители. Отдаваме почит на делото на книжовници, просветители, борци за национално освобождение, съхранили през вековете духовните ценности на нацията и нейния морал, съобщава Нова телевизия.
Сред имената на най-почитаните народни будители са Свети Иван Рилски, Владислав Граматик, Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, Васил Левски, Христо Ботев, Хаджи Димитър, Иван Вазов, Любен Каравелов и други.
Славата на пръв будител на нацията заслужено носи Паисий Хилендарски. Народът ни го знае и почита като Отец Паисий. В далечните времена преди повече от два века и половина, през 1762 г., Паисий Хилендарски написва своята „История Славянобългарска”. Негов пръв следовник е епископ Софроний Врачански. В трудни за българите времена, той пише книги за просвета и работи за политическо освобождение.
Софроний Врачански, Йоасаф Бдински, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, поп Пейо, Матей Граматик, Св. Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги С. Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и още стотици радетели за народна свяст и българско самосъзнание. След Освобождението на България, както интелигенцията, така и масовият човек съзнават подвига на възрожденските писатели и революционери, които създали атмосферата и довели българския дух до решимостта да поведе борба за държавен суверенитет.
За първи път празникът се чества през 1909 г. в Пловдив. През 1922 г. Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение на България, внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители. От 1 ноември 1923 г. с указ на цар Борис III е обявен за общонационален празник в памет на заслужилите българи. От 1922 до 1945 г. е общонационален празник. От 1945 г. празникът е отменен и след дълго прекъсване, със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36-то Народно събрание, на 28 октомври 1992 г., се възобновява традицията на празника.
Първи ноември официално е обявен за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. В Деня на народните будители администрацията на президента за поредна година ще отвори врати за граждани, от 10.30 до 16.30 часа. Това съобщиха от прессекретариата на държавния глава.
Президентът Румен Радев и вицепрезидентът Илияна Йотова ще приемат лично първите гости на "Дондуков" 2. Гражданите ще имат възможност да разгледат Гербовата зала, кабинетите на президента и на вицепрезидента, Огледалната зала и президентската библиотека.
Специален акцент в празничния ден ще бъде изложеният в Гербовата зала първи препис на "История славянобългарска", направен от Софроний Врачански три години след завършването на оригинала от Паисий Хилендарски през 1762 г.
благодаря, хубаво е да се знае миналото - дай източника....
Големият български поет и писател, който с всички литературни и пропагандни похвати допринася значително за очерняне на Османската власт, и на турското като цяло, 8 години след Освобождението на България, след преврата на 9 август 1886 г., едва спасява кожата си от собствените си сънародници и бяга да се спасява в Истанбул при така „омразните” турци*. Забележете когато настават тежки дни за русофилите, патриархът на българското възраждане не бяга в Румъния, Сърбия или Гърция, защото там не е сигурно дали ще оцелее, а бяга в столицата на Османската империя.
Това бягство се осъществява „…през Харманлий" със съдействието на някои казионни български формирования от Цариград.
До споменатото градче Вазов пътува с влак, после един турски талигаджия, го прекарва нелегално през границата и през Едирне отново с влак продължава за Истанбул, където прекарва есента и зимата на 1886 г. "…първен в хотел, после в частна къща".
Както виждаме- пародоксално, но турци спасяват големия тюркофоб и русофил Вазов, 8 години след Освобождението на България от Османска власт…
Каква повратна ирония на съдбата!...
През 1887 г. вече в Одеса, Вазов получава писмо от майка си, която при една среща със Стамболов е получила уверението му, че синът й "…може да се върне и да разчитва на неговата защита от мстителността на политическите си противници в Пловдив". Демек няма да бъде ликвидиран…
Вазов обаче проявява мнителност и страх за живота си и се решава да се завърне в своята родина доста по-късно...
Въпреки спасяването на живота си в Турско, през 1886 година, обаче омразата към всичко турско и османско, загнездена в душата на Вазов, явно си остава. Показателно е, че при друго свое пътуване към Цариград на 21 април 1902, в състава на доста многобройна депутация, състояща се от представители на княза, Министерския съвет, Св. Синод и различни дружества, сред които фигурират видни личности като ректора на Университета проф. д-р Златарски, проф. д-р Милетич и други в свое произведение, българският писател остава верен на своя стил на пропагандно очерняне на турското и Османската държава, като също временно възхвалява България: "Имаме такава хубава и благословена с всичките дарове господни земя, колко е хубаво!";
"...широкото софийско поле, добре обработено...", "денят бе ясен, светъл, небесата сини", "радостно слънце светеше", "няма да се наситите от прелестите, които крие нашата хубава земя", "градина е нашата земя, цял рай, в това ще се уверите, когато минем границата и я сравним с турската...";
"...нашите оперенички и спретнато облечени войници...".
След границата, с други думи, в Турско, Вазов не пести своята ненавист, към Османската държава-страната, която го е приютила през 1886 година и където се е спасил от преследващата го от родината смъртна опасност:
"По здрач наближихме границата и влязохме в Турско по тъмно вече. Изчезването на дневната виделина и настъпването на нощния мрак сякаш хармонизираха със самите страни и настроението на душите ни"; "...някаква тъга, някакво неприятно чувство притиска гърдите ни, когато в мърчината съпикасахме неясните форми на турските карантинни здания, прилични на гробове в едно тъмно царство. Това впечатление би се усилило от главоболните разправии с турската митница и паспортните чиновници; за щастие, по своевременното споразумение на нашето правителство...";
"...дрипава, износена униформа, сиромашки вид и омърлушени лица с тъп, зачуден поглед...", "...дружината ни избягва в живия разговор всяка национална излиятелност...";
"...една пуста равнина, видът й все еднообразен, див и скръбен...", "...необитаема, леко вълниста степ; никаква култура, почти никакъв живот по тия безлесни и безводни пространства...", "безплодно слънце", "безжизнена и глуха", "обрасли в буренак, диви и навъсени се дигат колосалните стени на Седемте кули", "старите къщи са се прилепили уродливо";
"…полето отвъд Одрин прилича на пустиня", "нашата свобода - турският деспотизъм".
Питаме се, ако големият български писател Иван Вазов беше жив и днес, какво ли щеше да измисли голямото му въображение, при едно пътуване до Истанбул и назад!?...
Дали все така щеше да е способен пак да пропагандира „…турския упадък” и "българския прогрес"!?
Кой знае…
Във момента глупавия соц продължава. Гетата продължават. Народът не се учи да се само-издържа.
Не ми е ясно как може България без глупавата Русия и Турция да прокопса?
Защо сегашните тъпаци не отстъпят стола на хора които имат образование?