Вдовицата на убития командос Емил Шарков разплака мрежата с разказ за последните му часове

Ключови думи: емил шарков, фейсбук, милена шаркова, вдовица, убийство, лясковец, командос

Днес се навършват 5 години от спецоперацията в Лясковец, при която загина командосът Емил Шарков. Вчера той трябваше да навърши 45 години. 

Вътрешният министър Младен Маринов, колеги на Шарков, близки и приятели ще се съберат, за да почетат паметта му при изградената паметна плоча пред училището в Лясковец.   Във Фейсбук вдовицата на командоса Милена Шаркова разказа за последните часове от живота му.  

„13 март 2014 г. сутринта. Започна един ден, като всички останали, с тази разлика, че беше празничен за семейството ни - рождения ден на Емо. Преди точно 5 години той навърши 40 г. Предстоеше му дежурство (24 часова смяна) и знаехме, че няма да празнуваме. Събудихме се в 6 ч., честитих му, подарих му подаръка, пихме заедно кафе като всяка сутрин. Той изведе кучето на бърза разходка. Събудих детето за училище.  

Тръгнахме заедно с Емо на работа. Аз шофирах, за да го оставя на Орлов мост, от където го взе колега, за да се придвижат до поделението. Пожелахме си хубав ден, целунахме се и …това беше последната ми среща с моето момче, с което споделях живота, сърцето и душата си последните 19 г.   Бях на 38 г. и точно половината от живота ми (осъзнатата) бяхме извървели заедно, докато Господ реши да раздели пътищата ни… Колко много неща бих могла да му кажа ако знаех, че повече няма да го видя! … но вселенските закони са такива - никой не ни казва, кога е момента, в който ще се разделим завинаги с любимите хора. Повече не го видях жив…   Говорихме няколко пъти по телефона през деня. Вечерта ми се обади и каза, че тръгват след малко на акция. Да не му звъня, той ще ми се обажда, когато може. Нищо необичайно за мен – като съпруга на барета, бях свикнала. Не се притесних, нямах предчувствия, нищо….  

И така до следващия ден, в който станах сутринта, пуснах телевизора. По новините вече съобщаваха за акцията в Лясковец и че има убит и ранени полицаи. Сърцето ми вече се сви, но въпреки това не помислих за най-лошото. Звъннах му – свободен сигнал… Писах му СМС – „Добре ли си, мече?“ – без отговор… Чух се със съпруга на колега на Емо, които беше също в Лясковец. Естествено и тя и другите, с които беше говорила бяха притеснени.   Неизвестността продължи в следващите 3 часа, докато в кабинета ми не влезе шефа ми, заедно с лекарски екип и психолог, за да ми съобщят, че нашият свят вече го няма! Нямах нужда от лекари и психолог, нито от таблетката валидол, която ме убедиха да изпия. Беше ми единственото успокоително, което взех въобще след това. Исках да съм в пълно съзнание и кондиция. Нямах нужда от заглушители на болката.   За Емо бях длъжна да изживея всички нюанси на ада, болката и мъката. Пълен ступор и пълна мобилизация в първите минути - как ще кажа на детето, на майка му, на сестра му, на майка ми…Мисля, че първо се обадих на съпругата на колегата на Емо, за да я успокоя – „Емо е…“.  

В следващите часове, дни и месеци се опитвах да осъзная, че него вече го няма. Днес Емо трябваше да навърши 45 г. Казват, че Господ прибира при себе си Ангелите, които са свършили мисията си на тази земя.   Вярвам, че от там където е, нашият ангел продължава да бди над мен и дъщеря ни. Довечера тя има отново представление – взела съм 2 билета. Ще я гледаме с Емо...".