Разказът на една майка: Как се превърнах в тежък престъпник

Независимо дали живеят заедно, дали са разделени, независимо в какви отношения са един с друг. Мили родители всяко дете има майка и баща, независимо какви са те, децата имат нужда и от двамата. Разделяйки се с човекът с когото сте създали живот, не превръщайте в инструмент на собствените си чувства тези крехки същества. Те не са виновни за нищо, а тяхното естествено желание е да имат - и мама и тати. Тези същества заслужават да живеят спокойно и в любов макар и да не сте заедно като родители. Изключително просто е ако успеете да превъзмогнете собственото си его. Лесно е когато единствено грижата и желанието ви към щастието на тези малки същества ви води. Често щастието за тези невинни същества е просто в това да са спокойни и да могат да израснат като деца, а не като обект на битките между родителите си, и тяхното - „за доброто на детето“. Смятам, че за децата е много простичко да бъдат щастливи. Трябва да сте до тях и тялом и духом. Децата нямат нужда да се състезавате в това да се правите на любимия родител за да ги спечелите. Нямат нужда от – колко голям е подаръкът ми, а просто от вас.

Това са две деца, както много други. Деца от различни бащи. Независимо от кого са, те са моите деца. Дъщеря ми е на 5 години, синът ми на 6 месеца. Шест месеца от които тези две деца са се виждали броени дни. Не се знае и колко още няма да се виждат. Много ще се попитат – защо ли? Нека прехвърля отговорността на една парадоксална държава и нейните парадоксални закони, администрации, социални служби и най-вече ... съдебна система. Сигурна съм, че са много двойките и техните деца, които вероятно минават или са минали по подобен път. Ако мога аз да избирам, бих искала да избягам с отвращение от всичките гореизброени служби.

Говори се за нови закони (независимо какви), а никой не си дава сметка или не вижда какво и как се случва когато попаднат в съда.

Ще ви разкажа история почти само с факти за да може всеки сам за себе си да разбере нещата. Историята е с отворен край, защото съдебната система така решава. Децата ми не живеят заедно, защото така съдът решава.

Кратко за мен: казвам се Мадлена Иванова Цветкова, по професия съм геолог и работя в Геологическия институт при БАН. Имам две деца. Момиче на 5 години от предишна връзка и момченце на 6 месеца от текущия ми брак. С бащата на дъщеря ми, професор от МУ Сoфия, сме разделени от четири години. Омъжена съм от половин година. Мъжът ми е архитект и има собствена фирма. След прекарано заболяване на 6 години е останал без слух.

Считам за важен факта, че дъщеря ми има добра връзка с баща си. След раздялата ни тя остана да живее с мен, а аз не съм пречела на контактите им, включително излизания в чужбина на детето.

Историята започна скоро след като се омъжих и непосредствено преди раждането на сина ми, когато в рамките на 1 месец се случи следното:

1. Беше ми повдигнато първо дело за отнемане на родителските права. Обвинявана съм основно като некомпетентна и ограничена, без почти никаква финансови възможности, живееща с глух човек, вреден за развитието на дъщеря ми, от когото чакам дете, заради което няма да имам толкова време да полагам грижи за дъщеря ми. Причини да се дадат правата на бащата са голямата финансова и имотна независимост, доброто образование и достатъчно свободно време за грижи на дъщеря му.

2. Последва поредица от четири нотариални покани от бащата и майка му, с които съм призовавана детето да отиде за дадени периоди при съответно единия или другия.

3. Заведено второ дело от страна на бабата по бащина линия за установяване режим на виждане, тъй като липсвало такова.

4. Трето дело от страна на бащата за искане детето да пътува в чужбина. Бяха посочени конкретни пътувания. В тях влизат и два круиза и ходене в Канада с обща продължителност 3 месеца, както и съдэт да даде разрешение детето до навършване на 18 години да пътува с бащата.

Въпреки този тормоз, аз се съгласих дъщеря ми да прекара няколко седмици за лятната ваканция с баща си, с определени срокове в изпратената от него нотариална покана. Така през месец юли тя отиде при него.

Вместо да върне дъщеря ми както се бяхме разбрали, бащата я задържа, а аз получих:

5. Четвърто дело за домашно насилие. Обвинявана съм в насилие над дъщеря ми – заключване на тъмно, пускане на филми на ужасите, пердах и сексуален тормоз. Съпругът ми индиректно също беше засегнат - поискано бе чрез съда да се получи информация от НОИ относно степента на увреждане на мъжа ми с причина за цитирам: „дъщеря ми живее в семейна среда, в която трудно комуникира и има нужда да има нови преживявания, да общува, да пътува и разширява кръгозора си. Макар и да живее към настоящия момент с майка си, последната има дете от глухоням човек, с когото живее, но считам, че за дъщеря ми не е здравословно да живее постоянно в такава среда“.

За уточнение мъжът ми не е глухоням, а има запазен нормален говор. Бащата знае тази подробност.

Последваха няколко месеца в които не виждах дъщеря си. Чувахме се само по телефона. В началото тя ме питаше кога ще се прибере. В последствие разговорите се провеждаха само когато тя е беше игра и забавления и нормално за едно дете, не искаше да говори с мен. Междувременно търсих съдействие от социални от МВР, но за всички тях всичко бе нормално. Тъй като нямам брак с бащата, ние сме с равни права, той не е в никакво нарушение, а това, че се чуваме е още „по прекрасно“ и няма отчуждаване, няма повод за притеснение.

През септември, три месеца след като последно видях дъщеря си, разбрах, че бащата, майка му и детето са дошли в София. Аз не издържах и заедно с двама свидетели (по препоръка на приятели) отидох да се опитам да видя дъщеря си. Успях да я видя, но нито бащата нито бабата бяха доволни от факта. Бабата се изяви доста силно. Крещеше как съм зарязала детето си, как сега ли съм се сетила да бъда майка, как съм разбила семейството, и всичко това пред детето ми. Случката завърши като дъщеря ми беше прибрана в дома на бащата си, а докато бягаше с нея на ръце ме изрита в корема. Естествено накрая пред властите се оказа, че аз съм се опитала да удуша бабата и почти съм счупила ръката на бащата. За всичко това и двамата си извадиха солидни медицински свидетелства. Като хора с връзки в медицинските среди медицинското не е било проблем. След това последва:

6. Пето дело срещу мен от бащата за домашно насилие. С молба да се издаде незабавно срещу мен ограничителна заповед и да не доближавам нито бащата нито детето.

7. Шесто дело срещу мен за домашно насилие от името на детето ми. Причинила съм ѝ панически атаки и куп психически травми след случката. Отново молба за издаване на ограничителна заповед срещу мен да не доближавам детето.

8. Седмо дело срещу мен от бабата за домашно насилие. С молба за издаване на ограничителна заповед срещу мен да не доближавам бабата и детето.

9. Осмо дело срещу мен от страна на бабата по Наказателния кодекс (пуснато 20 дни след делото за домашно насилие) за причиняване на телесни повреди.

Всички тези дела с изключение на наказателното дело, бяха пуснати и с молба за издаване на ограничителна заповед срещу мен.

Така аз се превърнах в „тежък престъпник“.

От моя страна, заведох дело срещу бащата и бабата за домашно насилие относно случката. Съдът издаде ограничителна заповед срещу бабата, която нямаше право да доближава мен и детето, а самото дете трябваше да дойде да живее при мен. Тази заповед се оказа напълно НЕИЗПЪЛНИМА. Съдята отказа да издаде изпълнителен лист, МВР не можели да съдействат, социалните също. Имаше заповед, но за какво ли – не разбрах. Бабата и бащата се направиха, че не са информирани за заповедта в резултат на което започнаха да пътуват с кемпер из цялата страна и да се крият. Тази заповед е нарушавана и към настоящия момент. Оказва се изключително трудно за доказване на нарушението на заповедта, макар да има свидетели, както и документи, че бабата знае за съществуването ѝ и въпреки това се вижда с детето.

Важни моменти през това време бяха следните: чрез социалните служби октомври месец успях да имам срещи с детето си в присъствието на социален работник към Център за обществена подкрепа. В една от тези срещи детето извади от раницата си заедно с играчките и едно записващо устройство. То беше взето и предадено от мен в 4-то РПУ. Устройството бе пратено за експертиза откъдето бяха снети всички записи на него. Оказа се, че е носено и е записвано едно от съдебните заседания. Междувременно местната квартална полицайка (на която мога да кажа само едно огромно БЛАГОДАРЯ), разпита бащата и бабата относно записващото, където те си признали, че поставили в раницата на детето въпросното устройство.

Детето през цялото време не посещаваше градина с цел да не мога да я взема от там. Беше водено на психолози, психиатри и куп други лекари с цел да се получи освидетелстване. Така тя пропусна почти всичките си предучилищни занимания за 2018 г със само 5 посещения в градината,.

Куриоз за нас се оказа и решението на съда да даде достъп на информация на бащата относно процента увреждане на мъжа ми. Основанията за тази информация бяха цитирам отново: „дъщеря ми живее в семейна среда, в която трудно комуникира и има нужда да има нови преживявания, да общува, да пътува и разширява кръгозора си. Макар и да живее към настоящия момент с майка си, последната има дете от глухоням човек, с когото живее, но считам, че за дъщеря ми не е здравословно да живее постоянно в такава среда“. Това явно е напълно достатъчно за съдебната система да разреши достъп до лична конфиденциална информация.

Най-ужасното предстоеше и то бе след първото заседание за родителските права. В него съдия Ц.К. след близо час четене на морал и все умни и разумни приказки, в закрито заседание даде определение в което правата над детето са дадени на бащата, а аз имам режим на контакт и четири дни месечно виждане с детето. Мотивите за това решение са, цитирам: "физическите и емоционални потребности на детето, възрастта и пола му, интереса на детето, неговата ниска възраст и пол, емоционална привързаност към бащата, както и вземайки предвид обстоятелството, че към момента последното живее при своя баща, който полага основните грижи за него".

Източник: OFFNews