Другата страна на монетата или как Киро тръгна да покорява Черни връх по къси гащи навръх Нова година

Автор: Даниела Пенкова*

Онзиден за пореден път забравих да изключа предразсъдъците си. Побеснях, когато чух по новините за фрапиращия случай за измръзналия гол бегач, недопуснат в планинския заслон на Черни връх от хижари-непукисти.

Веднага се задейства предразсъдъкът ми, че днешната икономическа система убива човечността в хората, и заех позицията на съдия, неспазващ принципа „невинен до доказване на противното“. Харесах де що имаше изказвания в социалните мрежи, осъждащи поведението на стопанисващите заслона и малко липсваше аз самата да публикувам подобно изказване. Интересното при мен беше, че този ми предразсъдък се сблъска с няколко други, но надделя без особени усилия. Един такъв е, че отдавна в себе си съм определила Димитър Кенаров, изкарал наяве случая, като умно-красиво протеже на Прокопиев, на когото не може да се има доверие.

Друг е, че за мен човек, поставящ на изпитание собствените си физически възможности, е безразсъден егоцентрик, търсещ слава. Винаги се възмущавам, когато се тиражират подобни “ постижения“, защото смятам, че дават лош пример на младите хора и създават у тях погрешна представа за героизъм. Въпреки това, някак изолирах вътрешните си аларми, че „има нещо гнило в Дания“ и изцяло заех позицията в защита на безразсъдния, но изпаднал в нужда човек, оставен да умира в снежната стихия.

Разбира се, не всички постъпиха като мен. Още същата вечер ми попадна статия със заглавие „Каквото почукало, такова не отворило“. Тя породи в мен въпроси и в търсене на отговори попаднах на обилна информация, която, странно защо, не се появи в новините. Изчетох пак статията на Димитър Кенаров в „Дневник“, предизвикала скандала, разказите на потърпевшия планински бегач Кирил Радев и на дъщерята на хижарите, мненията на спасителите, както и на приятелите на Кирил, присъствали на събитието, всичко, което намерих по темата в интернет, а накрая изгледах отново репортажа в новинарската емисия на БНТ с други очи.

Но какво не ни показаха новините и сутрешните блокове, които с радост играха ролята на съдия в продължение на няколко дни?

Ще започна с това, че заслонът и чайната на Черни връх са две различни неща, макар и да се намират в една и съща постройка. Заслонът е винаги отворен, отворен е бил и в злочестата нощ, и представлява предверие към една по-голяма стая-трапезария, наречена в случая „чайна“. Заслонът не е и хижа, защото няма условия за нощувка, затова е погрешно да говорим за „хижари“.

Корените на тази история всъщност са отпреди 3 години, когато Димитър Кенаров и Кирил Радев са изкарали новогодишната вечер в чайната. Харесало им е дотолкова, че да решат да повторят това си преживяване и тази година.

Двамата обаче са напълно наясно, че чайната е с работно време от 8.30 до 16.30 ч., тъй като неведнъж са посещавали мястото. Чиста случайност е, че три години по-рано е била отворена в новогодишната нощ по личното решение на стопанисващите я Чавдар и Ирина.

Ето защо няколко дни преди съдбоносната вечер Кенаров се обажда в чайната, за да попита дали ще бъде отворена в нощта на 31.12, на което му е било ясно отговорено, че ще е затворена. „Хижарите“ обаче имат неблагоразумието да се оправдават защо ще е затворена, макар принципно да не дължат обяснения на никого – работното време е ясно регламентирано. И тогава му казват, че тази година няма да отварят, защото искат да празнуват семейно с приятели.

Хубаво, но за някои хора отговор „Не“ не съществува. Питам се дали точно в онзи момент Димитър и Кирил не са започнали да обмислят как да принудят Чавдар и Ирина да ги пуснат вътре и така им е хрумната гениалната идея Кирил да се представи на вратата им практически гол. Проличава си от думите на Кирил на неговата собствена стена:

„Аз дълго време след като пристигнах очаквах, че някой ще отвори и всичко ще е наред и се занимавах с това хората да разберат, че има някой и дори не се облекох, мислейки за това, как да влезнем вътре. Погълнат от тази мисъл, аз първоначално не облякох дори една дреха, прекъснах си концентрацията и си наруших дишането (при вече спряло движение). Бях подготвен за екипировката, бях подготвен за преодоляването на студа, бях подготвен за времето, но това за което не бях подготвен, е че някой ще иска да празнува в собствен кръг, вместо да отвори вратата на просторната столова за няколко човека да се сгреят за кратко на връх Новата година. “

Прочетете го отново, за да осъзнаете значимостта на тези думи. Интересно защо Кирил не е бил подготвен, че някой ще иска да празнува в собствен кръг, след като изрично им е било казано точно това няколко дни по-рано.

Едно е ясно – когато е пристигнал, празнуващите изобщо не са му отворили вратата на чайната, така че дори не са могли да видят, че е гол. В заслона е достатъчно топло – по думите на Кирил са +5 градуса – за човек с нормална зимна екипировка и просто на празнуващите не им е хрумнало, че там може да се намира гол човек.

Тук роля изиграват и техните собствени предразсъдъци – когато от 20 години в планината никога не си се сблъсквал с гол човек при минус 10 градуса, просто не ти минава през акъла, че това може да се случи. Ето как лесно може да се окаже, че си човек с ледено сърце, оставил злощастен герой (или хитрец, неприемащ някой да му казва „не“) да измръзне в снега (всъщност, вътре в заслона).

Останалата част от историята я знаете – пристигат приятелите (колко ли от тях са замесени в постановката?), обаждат се на планинската спасителна служба, Кирил е допуснат в чайната, а Чавдар и Ирина вече няма да я стопанисват. В едно можем да бъдем сигурни – оттук нататък никой няма да намери вратата на чайната затворена. Просто защото вече едва ли ще има чайна.

Вместо това, както казаха няколко планинари на стената на самия Кирил, заслонът вероятно скоро ще заприлича на другите безстопанствени заслони с четири омазани с лайна стени.

Не зная всички подробности и цялата истина около тази история и едва ли някога ще ги узная. Но зная, че никога, ама НИКОГА не бива да си вадя бързи изводи. Зная също така, че ще продължавам да го правя. Дано поне по-често да се доверявам на „правилните“ предразсъдъци.

*Коментарът е от фейсбука на Даниела Пенкова