Спомени от соца: Какви подаръци ни носеше Дядо Мраз (СНИМКИ)

Източник: socbg.com


Едно време беше лукс да имаш такава писта. Малцина са си играли с нея. Сега може да се види абсолютно автентична и уникално съхранена в Музея на автомобилите от социализма в Пещера. На снимките се виждат тумбести автомобилчета, наподобяващи първите в историята волги и москвичи, и гърбаво автобусче – също като легендарния ПАЗ.



Колко ли мили детски спомени е събудил този постинг във Фейсбук? Дааа… Така беше. Когато ние бяхме малки, такава играчка получаваха единици. Не задължително най-послушните, може би най-примерните пионерчета, заради които Добрият старец пълнеше чувала директно от конвейера на всяка фабрика и ТПК, специализирана в производството на детски играчки.


Момиченцата мечтаеха за ходеща кукла, момченцата – за „Татра“

В онези времена не го наричахме Дядо Коледа, а Дядо Мраз. Той не нахълтваше през комина тайно по нощите и не търсеше чаша мляко с джинджифилови бисквитки. Нито през входната врата на апартамента с веселяшкото „Хоу-хоу-хоу!“. И не пристигаше на 25 декември, защото Коледа като религиозен празник не беше на особена почит. Традициите сега не са това, което бяха.



Децата, израсли на село, със сигурност пазят дълбоко в себе си милия спомен от читалищните тържества – единственото забавление за Нова година. Обикновено те се провеждаха на 28-29 декември, за да може самият голям ден да бъде отпразнуван подобаващо в „семейството като основна клетка на обществото“. За културномасовиците това означаваше поне месец къртовски труд. Подготовка на сценарии по мотиви от легендарното списание „Естрада“. В него се отпечатваха основно готови за поставяне на сцена програми, пиески, хуморески и ред други уникални трудно определими като жанр творения. Писани за самодейци и сякаш – от самодейци. Геройство беше с някои да успееш да разсмееш народа в залата. Но пък меракът на самоуките актьори нямаше граници…



Често смехът и оживлението по лицата на малките идваха чак при появяването на Дядо Мраз и внучката му Снежанка. Той – наметнат в протрит червен халат, съшит набързо от сръчните ръце на библиотекарката и налепен тук-там с памук. Тя – в бившите сватбени одежди на някоя близка роднина на културномасовика. Без воала. Вместо него – картонена коронка, налепена с парчета от счупени стъклени играчки за елха.



Също като във възрожденския театър нерядко се налагаше ролите да не се съобразяват с половете. Ако сред по-големите ученички или групата самодейки не се намереше достатъчно грациозна мома, в ролята на Снежанка влизаше някой юноша бледен и с недомутирал гласец питаше хлапетата дали са изпълнили пионерските си поръчения през лятната ваканция. Ако пък измежду момчетата от седми-осми клас не се намереше нито едни достатъчно възмъжал, че да възпроизведе Дядо Мраз, в неговата роля влизаше някоя по-нахакана самоука актриса.



В кулминационния момент всяко хлапе трябваше да се отчете пред щедрите гости на сцената със стихче или песничка, възпяващи красотата на родината, за да получи своя дар. Опакован в най-обикновена картонена кутия и много често увит в амбалажна хартия, нашарена тук-там с по някоя щампа на флорални или сюрреалистични мотиви. Това се намираше по магазините, това се ползваше за декорация. При добър късмет някоя офръчна майка можеше да се сдобие и с метър червена панделка за декорация на подаръка, а после цветната лентичка се накъдряше на розичка, за да краси плитката на дъщеричката.



Мечтата на момиченцата от зрелия соц беше да получат руска кукла с височината на едногодишно бебе. Като я положиш да легне, да си затваря клепките. Като я разклатиш, да казва „Мама“. Като я поведеш за лявата ръчичка, да реди стъпки с крачета. Ако по онова време някой си бе позволил да пусне акащи и пикащи екземпляри, щеше да му бъде посветена цяла страница заклеймяващ материал на страниците на „Жената днес“ и още една в „Работническо дело“. Матрьошките и неваляшките бяха по-недолюбвани – много малко неща можеха да правят. Сигурна съм, че на по-младите ще им трябва речник, за да научат какво означават тези думички…



За момченцата пък особено желан дар беше пластмасовата „Татра“. Камионче за хубост, в чиято каросерия по-малките можеше да седнат и да се возят. Ако се намери кой да ги тегли отпред. Същински лукс бяха и конструкторите с истински болтчета и гайки от метална сплав – бяха скъпи и най-често си позволяваха да ги купуват само училищата за колективно ползване в час по трудово обучение. В някои къщи ключетата и отвертките от тези комплекти още се пазят – здрави и читави!, защото с тях може да се правят някои дребни ремонти.



Финалът на читалищните тържества задължително беше томбола – една от малкото позволени в онези години форми на хазарт. Купуваш цял месец билетчета по 50 стотинки и помниш номерцата, написани на ръка от библиотекарката, без дори да са удостоверени с печат – никой не си помисляше да фалшифицира. Накрая някое току-що ощастливено от Дядо Мраз хлапе вади от шапката със сгънати талончета печелившите и заваляват награди. Те също са според наличността в магазините – точилки, лопати за смет, щипки за вадене на буркани. По традиция двете най-големи печалби бяха торта и жив петел. Хванат здраво за вързаните крака от сърцат мераклия, пернатият бонус повеждаше хорото на мегдана.