Ню Йорк се захласна по българската „Мадона от Монца”

Източник: Блиц

Русина Рачева е художник. Родена е в София, живее в Италия. Недалеч от прочутата писта, в която се надпреварват асовете от „Формула 1“.

Неотдавна една от картините й „Мадоната от Монца“ бе класирана между първите десет в конкурс на голяма Нюйоркска галерия. Богати ценители поискаха да купят. Отказа, без да обясни защо. Единствената молба към галеристите бе да й я върнат - доста дръзко решение за една млада и почти неизвестна артистка. Сега „Мадоната“ отново е в дома й, а авторката казва, че никога няма да излезе оттам. Колкото пари да й дават.




- Госпожо Рачева, спомняте ли си първата си картина?

- Не. Не помня. Рисувам от дете. Баба ми, строга учителка по руски, явно търсейки как да ме забавлява, ми набута в ръцете няколко цветни молива. Бях на три години. Не стигах до масата и рисувах на пода. Не познавах черното и бялото. Добре, че беше дядо, който, не знам откъде, намираше цветни листи. И аз ги шарех с особено старание. Поотраснах и грабнах тебеширите. На „Камбаните“ непрекъснато имаше деца, които да рисуват. Беше по време на прочутата асамблея „Знаме на мира”. Печелех много награди, определяха ме като даровита, почти вундеркинд. Увличах се по модата. Исках да уча текстил в гимназията за приложни изкуства. Но семейното разузнаване вече знаеше, че това е най-желаната специалност, че децата, които ще я изучават, предварително са избрани, затова се отказах и записах аранжиране и пространствено оформление.

- И какво стана с рисуването?

- Продължих. Правех изложби. Рисунките ми бяха цветни и абстрактни. Сини лица, червени коси. Това, което виждах, пренасях на платното. Завърших гимназията с пълно отличие...

- Имали сте талант. Защо не продължихте в Художествената академия?

- Много исках да уча в Америка. Опитах, но не стана. Океанът се оказа твърде бурен, за да мога да го „преплувам”. И тогава най-неочаквано престанах да рисувам и заминах за Испания. Записах „Бизнес администрация“ .

- Твърде рязка промяна. Коя я наложи?

- Може би за това повлия една любов, която реших да последвам. Любовта винаги е била нещо фундаментално за мен. Завърших университета „Шилер“ в Мадрид. Десет години живях с един испанец. Богато семейство, ферари, екскурзии. Една сутрин станах и си тръгнах. Тъгувах за България. Знаех, че няма да се върна, той - също. Затова не ме и спря и не ме потърси. Аз – също. След три години отидох да си прибера багажа.

- Оставихте лукса на слънчева Испания, за да се върнете в България. Това малцина биха го разбрали?

- Не съжалявам ни най-малко, напротив. Тук ми се случи най-хубавото нещо. Роди се дъщеря ми Лея. Тя мигом осмисли живота ми, направи ме креативна, измислях страхотни неща, за да я забавлявам, да й доставям радост. Аз също бях много щастлива. Изведнъж реших да замина за Италия, където живееха мои близки роднини.

- И научавате нещо ужасно?

- Но преди това срещнах Пабло. Чист японец, въпреки че името е латино. Запознахме се в Аржентина. Постепенно нещата между нас станаха прекалено сериозни. Срещнах се с родителите му. Майка му ми показа как се прави суши, като се смееше на нескопосаните опити на европейските готвачи. Заговорихме за сватба, но аз имах предчувствие, че нещо става със здравето ми. Предстоеше ми контролен преглед и на другия ден трябваше да замина за Токио. Самолетният билет беше в джоба ми. Този път окончателно трябваше да решим съвместното си бъдеще. Когато чух рак, плаках пет минути. После прегърнах лекарите и казах: Давайте нататък. Ще се борим. Обадих се на Пабло. Казах му, че няма да летя и последната молба, която имам към него, е той да дойде. На другия ден моят приятел бе в Италия. Казах му всичко: Болна съм и това е краят. Съдбата е решила всеки да си тръгне по пътя. Пабло не искаше да приеме този ужасен факт. Говореше, че болестта няма значение. Че заедно ще се борим, че ще бъде с мен докрай. Не исках да преча на живота му. Разделихме се. Той си тръгна по пътя си. Вече е семеен е. Виждам го понякога във фейсбук. Професор по икономика. Преподава в няколко университета.

- А вие започнахте битка с болестта си?

- Последваха осем месеца химиотерапии. Ракът ме промени коренно. Не съм се уплашила, нито за минута, не съм се съмнявала, че ще победя. Лея беше на три години. Предстоеше ми дуел, в който изходът може да бъде само един - победа за мен. Имах и съюзник. Близък на семейството пое всички разходи по лечението ми. Преди това мнозина, иначе много добри приятели, се разбягаха. Решиха, че вече съм втора употреба човек. Бащата на Лея също беше до мен в това ужасно време. Помощта му ми даваше кураж. Бързо се посъвзех и трябваше да помисля какво ще правя с живота си оттук нататък.

- И пак започнахте да рисувате?

- Стана случайно. Монца е малък град. Има предимството да е тих и в същото време да е близо до Милано. Когато се посъвзех, тръгнах да търся жилище. Не можех повече да живея при роднините си. Квартирата се оказа трудна работа. Агенциите ме отпращаха отдалеч и с пълно основание: Бях чужденка, при това българка и самотна майка. Най-накрая намерих едно ателие. Тогава изведнъж се почувствах се силна, жива, радвах се на дъжда, който ме мокри, на дъщеря си, с която сутрин вървяхме към детската градина, на яденето, което й готвех, и приказките, които й разказвах. Бяхме много щастливи.

В квартирата нямаше нищо. Купих една маса и я нашарих. Белите стени ме дразнеха. Намерих големи платна, бои, четки. И точно тогава този семеен приятел, който дълго ме спасяваше, имаше рожден ден. След като дълго мислих какво да му подаря, нарисувах „Мадоната от Монца“. Занесох я в болницата. Ракът беше поразил и него. Знаеше, че не му остава много. Въпреки че той като любител на класиката падаше по тъмните цветове, моята шарена картина му хареса: Ти си художник, каза ми, продължавай. Попитах мога ли да пратя подаръка му на конкурса в Ню Йорк. Разбира се, дори ти разрешавам да го продадеш, ако дадат много пари. Отвърнах му, че това никога няма да стане. Скоро след това този скъп за мен човек напусна този свят.

- Правите изложба в Ибиса. Там не допускат неизвестни имена. Как успяхте?

- Имах вече десетина платна. Исках да проверя струва ли нещо моето изкуство. Грабнах ги и кацнах на острова. Познавах го добре от времето, когато учех в Испания. Беше в разгара на лятото. Светът се беше струпал там. Купонясва денонощно, а аз обикалям галериите. Навсякъде обаче ме отпращат: Сега не е времето сеньорита, елате догодина в началото на сезона. Сложна работа, но на мен и през ум не ми минава да си прибера платната обратно и съсипана да се върна вкъщи. Аз с рака се преборих, че с едни картини ли - повтарях си и пак тръгвах. Накрая галериите свършиха. Звъннах на последния телефон, който ми дадоха. Чух познатото: Нямам време са срещна с вас. Добре тогава, атакувах. Нека пием по чаша вино. Пет минути. Ако пиете по-бързо, може и по-малко.

- И сигурно веднага след това връзката е прекъснала?

- Напротив. Дързостта ми заинтригува човека отсреща После ми сподели, че досега никой не му е държал сметка за колко време да си пие виното. Дитрих се оказа германец. Дошъл на острова за малко. Влюбил се в бъдещата си жена и станал важна фигура в търговията с произведения на изкуството. Издаваше списание „Ибиса арт“ : Остави ми картините, ще се опитам да ти помогна, каза ми и се разделихме.

Дойдох в България, радвах се на ваканцията на детето ми, когато ми звънна. Веднага след като съм заминала, направил изложба и продал, на доста високи цени, всичките ми картини. Настояваше бързо да му пратя още десет платна. Не знаех да се радвам ли, че банковата им сметка се е понапълнила, или да плача, за това, че нямах нито едно платно. Две седмици не спах. Рисувах денонощно. Дитрих отново продаде всичко. Обясни ми този търговски удар с това, че стилът ми е доста импресивен и много се харесва.

Сега, особено след успеха на „Мадоната” в Ню Йорк, отново започнах за мисля за Америка. Човек често се връща към мечтите си. Какво ме чака утре, не знам, но сигурна съм, че пак ще опитам да преплувам океана. Колкото и да е бурен.