Закоравял родопчанин попиля гурбетчиите, които се фукат с богатство: Аз не съм вече цървул като вас, но искам да се похваля!

Източник: 24rodopi.com


„Знаете ли защо толкова бързат нашенци да се приберат от чужбина, защо карат автомобили без да мигнат? Защото са изчислили точно в колко часа ще завъртят гуми пред кръчмата в нашето село. На обед, за да ги видят всички и зацъкат какви големи хора са станали. Така правят в нашето село”-теорията е на 53-годишен закоравял родопчанин. Закоравял, защото се е сраснал с планината. Тя отдавна е част от него и обратно.

Цъъъъърт,

„Пак заповядайте при нас”, или пък нещо от сорта. Това са звуците след които нашенец прибира в джобовете си поредния превод на евро от свои роднини зад граница. Звукове от банкомат или служител в офис, просто поредна порция надежда. Около милиард евро се превеждат годишно от гурбетчии към България. Още толкова се вкарват кеш от завръщащите се икономически мигранти. Двойка, последвана от девет нули, представлява 5 на сто от Брутния вътрешен продукт на страната ни. Нашенци зад граница ежегодно са най-големият инвеститор в родината ни. Милиони от тези 2 милиарда, заработени зад граница, достигат до Родопите заради хилядите „бежанци” от една от най-красивите планини на Стария континент. Те превиват гръб, търпят всякакви унижения, понасят сизифовски на плещите си всички трудности и стискат зъби с единствената мисъл, че и „Това ще отмине”. Всичко отминава, а щастието отново ще е у дома. Когато се стегне родната къща, направи се неотложния ремонт, вдигне се още един етаж, купи се техника за земята, заделят се пари за образованието на децата…

Ако броят на родопските села все още не е намалял поне наполовина, то това се дължи на еврото. Но не от чужди инвеститори, които търсят евтините работници, а на своите хора, които бягат, за да дадат повече от всеки друг, дори и от държавата, на родния край, част от отечеството. Колко точно са тези инвестиции няма статистика, която да определи параметрите, но видимо са много. Те спасяват местните икономики, дори крепят правителства, защото без това финансиране „разказите” за Европа и „растежа” на икономиката щяха да са причинно-следствена връзка за други събития от тежък характер…

Осем пъти-това е разликата в доходите на най-богатите и най-бедните в страната. 78% от нашенци живеят с под 1000 лева на месец. От тях 1 700 000 граждани получават под 600 лева, а 400 000 души дори са и под линията на бедност. Българската „средна класа” с доход между 1000 и 2000 лева наброява едва около 400 000 души. Това сочат анализите. Според експерти обаче, това също са доходи, които не осигуряват спокойствие… Какъв е броят на родопчаните, които влизат в графата „средна класа”? Изключително нисък. Почти няма семейството, в което поне един от членовете да не е зад граница, да не е бил или да не кани да замине. Единственият вариант за формиране на приличен семеен бюджет. Средна класа в Родопите почти не съществува. Тези причини и обуславят демографския срив. Кризата, която тепърва ще се задълбочава. За да бъде овладяна е необходима тази средна каста, гръбнакът на всяка икономика в „белия свят”.

Без нея - санираните безплатно сгради ще стават все по-пусти. Огромните средства в образователна инфраструктура ще са безжалостно пропилени. Защото хората са важни и качеството им на живот… Богатите емигранти са царе у дома? „Ти стана ли милионер за тези 12 години? Колко вадиш, като мен ли си? Аз не съм милионер, но мечтата ми беше да се върна един ден такъв у дома. Не, за да живея отново тук, където всичко ще ми напомня за бедното минало.

Аз не съм вече цървул като вас. Но искам да се похваля.

Защо да блъскам толкова зад граница, да бъде никой там, като мога да съм Някой тук? Не ща вече да съм беднякът, на когото никой не обръща внимание. Баба ми ми подари плетени от нея чорапи. Викам й: Ей, аз нося маркови, не като тия селташките! Представяш ли си каква старица, ще ми дава да се излагам с тея цървулски неща? На мен потникът ми е „Армани”, бе! Аз влизам в бара и си поръчвам „Джак” бутилка. Обикалям дансинга с шишето в ръка и всички малки момичета ми се слагат щото знаят, че имам пари. Тя плетени чорапи ми дава! Тука е голяма селяния, направо се отвращавам дори от приятелите ми, останали тук. Супер галоши. „Да ви дам по една пура, да се почувствате поне за малко хора, бе?”, им викам. Много големи нещастници. Нямам търпение да си тръгвам, въпреки че ме чака яка работа. Ама догодина пак като дойда, ще ги ръгам всички тука. На всяка малка мадама като й покажа златото и ми е паднала. Тия, дето останаха тук за нищо не стават”, казва един родопчанин.  Стартирал е гурбета с дълги години миене на посуда и подове. Стотици хиляди нашенци от десетилетия пробват късмета си зад граница.

Истински милионери никога не са забравяли корените си, помагайки на учебни заведения със средства от джоба си. Но има и такива, вписвайки се в образа на героя от „Пази, Боже, сляпо да прогледа”. Комплексирани, дребни душици, за които всичко „родно” е сравнимо с външния клозет на село, а „те вече не са такива”. Демек, не серат. Извинете. Аз оцелях, майната им на предателите! Разкъсаното общество от икономическата обусловеност в родината неминуемо породи и ще продължава да поражда сблъсъци. На характери, на джобове, на мисли и идеи. Нашенци „там” срещу нашенци „тук”. Две държави, разделени от събитията в някакъв извратен финансов вариант. „Богаташи” и „Оцеляващи”. Като две враждуващи племена. Едните са номади, другите здраво пуснали корени в земята на дедите си. Никой обаче няма право да обвинява нито едните, нито другите. Въпрос на решения в името на добруването. „Отраснах с черно-бял телевизор и празен хладилник. Все нямаше. В едни времена, в които държавата поемаше по нов път, а нищетата определяше събитията от домашен характер. Не помня колко пъти трябваше да уча на свещ защото заплатите се бавеха, а сметката за ток не чакаше. Образованието бе единственият път за излизане от вечната криза на недоимъка.

Стипендията в училище се харчеше за вечно празния хладилник и покриване на поне някоя сметка. Работил съм какво ли не. Веднага след завършване на училище, за да мога да изкарам диплома от университет. Тогава само човек разбира смисъла на приказката за „срамната работа”. Бяха времена, в които дори съм бил щастлив, че мога да се трудя за пет лева на ден. Надник уникално нисък към настоящия момент. Но тогава стигаше за доста неща.

Ежедневно се сблъскваш с несправедливости, които искаш да промениш. Да промениш битието, да насочиш всички свои усилия към по-доброто. Да се сражаваш с една дузина вятърни мелници едновременно. И въпреки постоянните загуби нито за миг да не си и помислиш да избягаш. Човек не може да избяга от съдбата си. Останахме тук. Аз и много, много хора, които избраха да водят това сражение на родна земя. Това е истинската борба. Въпреки всичко, въпреки всички, въпреки нищетата, въпреки подигравките на живота тук, да останеш и да избереш да воюваш. Ден след ден, с всичко. С целия добре организиран хаос на обезлюдяващата ни родина. Не, тук не са останали дебилите, както бе рекъл някакъв смешен политик. Тук останаха смелите, които въпреки такива измислени политици не се отказаха от борбата, у дома. Те спасяват тази прекрасна наша родина”, категоричен е 40-годишен мъж от Родопите. Той не желае да се сравнява с гурбетчиите. Такива като него наричат част от избягалите „предатели”, особено тези, за които родината остава завинаги в миналото. Същите обаче са убедени, че голяма част от битието на оставащите е свързано със „слагачество”. „Много хора избраха да оцеляват по този начин у дома. Да са близо до силните на деня, да целуват задници и да берат плодовете на целувките си. А силните са винаги близо до партиите. Това е жалкото. Не бих заменил и един фрагмент от миналото си ако цената е дори само едно млясване на задни части. Въпрос на вкус…”, споделя още родопчанинът. Както вече споменахме, не може да се съдят нито едните, нито другите. Всеки от тях има своята истина, за себе си.