Битката за бъдещето на Европа: "фашистите" на Орбан vs джендърите на Сорос*

Автор: Борис СТАНИМИРОВ

Бурята около решението на Европейския парламент за процедура срещу Унгария и безумното надвикване по темата в общественото пространство отмина. Стана ясно, че подкрепящите Орбан са фашисти, платени от Москва, а подкрепящите решението на  ЕП са джендъри, платени от Сорос.

В пошлостта на този лов на фейсбук души обаче пробляснаха и няколко добри неща.

Първата добра новина е, че в България започва разговор за бъдещето на Европа. Истински, жив дебат, в който хората се ядосват, издуват вратни жили и се карат. Този дебат е много различен от казионните скучни монолози около „бялата книга“, „петте сценария“ и подобни емоционално импотентни занимания за експерти.

Втората добра новина е, че българските политици удържаха дебата в европейското русло. Онези, които аплодират лидера на европейските либерали Верхофстат, както и другите, които защитават Орбан, всъщност спорят около две визии за бъдещето на Европейския съюз – условно и неточно наречени „Съединени европейски щати“ и „Европа на отечествата“. 

И това е добрата новина, защото анти-европейската позиция, тази за напускане или разпускане на Съюза практически липсва от политическото говорене. Не във всички европейски общества е така и България остава сред страните с най-висок европейски консенсус. Заслуга за това трябва да се признае на част от Обединените патриоти, които успяват да овладеят национал-популистките тежнения и вместо към носталгия по соца ги канализират в евро-критична, но не и анти-европейска позиция, изразяваща в крайна сметка една от двете легитимни конкурентни визии за бъдещето – Европейски съюз, залагащ на повече национален и по-малко делегиран/споделен суверенитет.

Разговорът за Европа като федерация или като съюз на суверенни нации не започва от днешното злободневие, той е стар колкото идеята за Обединена Европа.

Заложен е в учредителните договори на Съюза и следва целия му труден път. Онова магично, но и мъгляво „ever closer union” в Римския договор, около което повече от 60 години спорят

Великобритания, Франция, Германия… много преди Орбан да проплаче на този свят и преди някой да мечтае, че в България ще водим този разговор.

На мен идеята за Европейски съюз като икономическа общност, обединен само около свободен пазар и многообразен в останалите държавни политики не ми е на сърце. Уроците на историята показват, че за да може една многонационална общност да бъде световна сила, тя трябва да има обща армия, обща външна политика, общ бюджет, който да се захранва от обща данъчна система, общо управление на публичния дълг и общи външни граници. Само тогава Съюзът ще е силен играч на световната сцена. Във всеки друг случай конкурентите му – и противници и „съюзници“, ще използват различията между съставните му части за да го отслабват и манипулират в своя полза.

Исторически примери за смисъла на федералната държава могат с известни спекулации да се намерят във всяка епоха – от Римската империя, през Австро-Унгария, до примера, който е най-лесен за разбиране – САЩ в еволюцията си от конфедерация на щати с отделни валути, бюджети, данъци и армии до днешната федерална държава с глобална доминация.

Всичко това звучи много хубаво, но за неговото осъществяване в европейски контекст има поне една много съществена пречка за преодоляване.

И вината за тази пречка е по-скоро у либералните еврофедералисти, отколкото у избирателите на националистите и консерваторите, избиращи днес „Европа на отечествата“.

Фаталната пречка пред федералния проект е, че за да сплотиш 500 милиона европейци в обща свръх-държава, те трябва да имат обща идентичност, нещо, което да ги свързва културно, ценностно, исторически и което им е емоционално скъпо.

Федерална Европа е възможна само, ако има европейска идентичност, която европейците органично да чувстват и да приемат. Трябва да има общ светоглед, обща емоция, споделена между един гражданин на Естония и един човек от Кипър или Словакия и която ги кара да се чувстват близки помежду си и едновременно с това различни от хората извън ЕС. Днес такава европейска идентичност няма.

Досегашните европейски елити се провалиха да я изградят, а нарочените за лоши радетели за „Европа на отечествата“ просто съобщават лошата вест. Днес Европа практически е на отечествата, защото индивидуалният европеец в Талин, Валета, Тутракан или Шчечин има национална идентичност, но няма достатъчно осъзната европейска идентичност.

Защо стана така? ЕС започна от целта да се преодолее ужаса от Втората световна война и на всяка цена да се избегне възможността за нов опустошителен сблъсък между европейските народи.

Национализмът бе обвинен за отминалия пожар и заклеймен. Новата парадигма стана той да бъде потискан, а през последните десетилетия – да бъде демонтиран. Политическото инженерство измисли дори „Европа на регионите“, за да гради различна от националната идентичност.

Стимулираше се максимално глобалистки подход, в който европеецът да се чувства „гражданин на света“, номад,  човек, който не принадлежи на нация, религия, държава, а се чувства еднакво добре навсякъде, като се дефинира единствено през новия пакет ценности. Ценности, които според адептите си са исторически обречени да победят в целия свят. Ако последното ви звучи познато, това никак не е случайно. Лявата прогресивистка вълна на поколението от героизираната сексуална  революция от 68-ма възприе месианския патос на ранните социалисти.

Лозунгът за демонтаж на националната идентичност даде плод в определени кръгове от високата средна класа.

Днес наистина има милиони европейци, които не се чувстват обвързани с нация, религия или държава, а само с работно място, публични каузи и хобита.

Но проектът за де-национализация се провали в своята цел – огромната част от хората и днес се чувстват българи, естонци, португалци, католици, православни, парижани или перничани,

свързани са емоционално с народа и родината си и са готови да умират и да убиват за тях и палят свещи пред Разпятието, когато се сблъскат с житейска трудност.  ЕС не им даде емоция, нещо, за което да са готови да се жертват. Никой не би умрял за общност за въглища и стомана, мултикултурни квоти или общи стандарти на автомобилните емисии. В сърцата на огромния брой европейци Европа си остана икономически съюз на отечествата.

Голямата грешка на федералистките елити беше, че се опитаха да изтрият националната идентичност и да я заменят с нов пакет„европейски ценности“, като допуснаха левите радикали да включат в него прогресистките си идеологически фетиши.

Културният релативизъм, позитивната дискриминация на малцинствата, полът като социален конструкт, атеизмът като желана крайна фаза на секуларизма и редица други идеи се появяват като ситен шрифт в обществения договор. Резултатът е, че много европейци негодуват срещу този договор и търсят сигурност обратно в националната си черупка.

„Европа на отечествата“ не е отказ от федерална Европа, а е разочарован и решителен отказ от възможността тя да се случи под тези ценностни знамена, които днес се веят по брюкселските площади.

Вместо да разграждат нациите и да градят върху руините им утопичния нов европеец – човек без нация, религия и пол, федералистите трябваше да направят точно обратното: да впрегнат естествения патриотизъм и любов към народ и родина на европейците и да намерят общия код, който обединява всички тези естествени чувства.

Трябваше умишлено да се гради европейски патриотизъм, който не се противопоставя на националния, а обратното, който надгражда националната идентичност с европейска такава, осъзната през общ прочит на история, култура и ценности и усещането за онази европейска емоционална и духовна сплав, която ни прави различни от останалия свят и която еднозначно е озарила и облагородила този външен свят.  Очевидно е кое е това общо нещо за цяла Европа: камбаненият звън на всеки европейски град или село, катедралата на всяко магнитче на хладилника на всеки турист. Европа на катедралите, на университетите, на библиотеките, на пазарите, на крепостите и на малките улички, родени под този камбанен звън и с християнската идея за свобода и ценност на човека. И тук по никакъв начин не става въпрос за оспорване на светския характер на съвременното демократично общество! Дори и само поради разделението между християнските църкви, секуларизмът е безалтернативен и даже градивен за Европа.

Става въпрос за това да се признае очевидното – Европа е това, което е, защото е основана на християнски културен светоглед.

Този светоглед е общото между всички нас в 27 държави, колкото и да сме различни в езиците и обичайте си и колкото и войни да сме водили помежду си. Европейският конвент под председателството на Валери Жискар д‘Естен в началото на нашия век предложи проект на Европейска конституция, в който не събра смелост да спомене християнското наследство като духовна градивна сила. Този кастриран по идеологически причини проект, лишен от най-очевидния белег на европейския дух беше обречен да се провали.

Оттам започна разделението на Европа – пълзящото ценностно разделение, което парадоксално вървеше успоредно с успешното разширяване и развитие.

Аз съм убеден привърженик на федерална Европа тъкмо защото мисля Европа като общо християнско културно-историческо и ценностно пространство, една обща империя на духа, в която уютът на камбанения звън ни обединява неимоверно повече, отколкото ни разделят езиковите бариери и раните от войните.

Съгласен съм с онези, които виждат във визията „Европа на отечествата“ спирачка пред заветния „Все по-близък Съюз“.  Но към днешния ден тя е по-скоро аварийна спирачка, която спира един летящ към пропаст проект.

„Европа на отечествата“ ще има смисъл поне дотогава, докато се намерят истинските ценности, които ни обедняват в обща европейска идентичност, надграждаща в хармония патриотизма на 27 нации и вдъхновяваща 500 милиона души да съпреживяват общ, европейски патриотизъм.  Тогава ще дойде времето и на федерална Европа.

Източник: Борис СТАНИМИРОВ, conservative.bg *Заглавието е на Флагман.бг