Това обиколи фейсбук! Вижте какво мисли една софиянка за Бургаската болница

Автор: Флагман.бг

Публикация на софиянка за УМБАЛ-Бургас обикаля от десет дни социалните мрежи. Деси Гаврилова е впечатлена от отношението и професионализма на лекарите на най-голямата университетска болница в Югоизточна България. Докато била на почивка в Созопол със семейството си, по спешност се наложило да оперират 9-годишния й син от перитонит. Въпреки че била посъветвана от близки и приятели да извършат интервенцията в столицата, тя се е доверила на бургаските специалисти и не е сгрешила. След седмица, прекарани в УМБАЛ, Деси Гаврилова е възхитена не само от хирурзите, които си свършили изключително професионално работата, но и от медицинските сестри, полагали грижи за малкия пациент денонощно.

Ето и целия пост на софиянката Деси Гаврилова, публикуваме го без редакторска намеса: 

Така се случи, че преди две седмици, в разгара на поредната вълна от помия, хвърляна върху лекарското съсловие, сред гръмогласния социално-медиен хор заклеймяващ лекарите у нас като некадърници, корупционери, безчовечни, престъпници, или най-малкото садисти, се озовах в Бургаската окръжна болница. 9-годишният ми син беше опериран по спешност от перитонит, та прекарах една седмица там с него 24/7. Дали съм била повлияна от обществения тътен срещу здравната система у нас, и съответно очакванията ми са били занижени, но трябва да кажа, че впечатленията ми от срещата със здравната система бяха изненадващо позитивни. Да, очевидно парите не достигат, материалната база може да бъде подобрена, но хората, които видях да работят в тази болница – лекари, сестри, лаборанти и даже санитари - бяха професинални, отдадени на работата си, човечни.

Не знам дали всички хирурзи в Бургаската болница са добри или имахме късмет, но ни се паднаха на смяна едни, струва ми се, изключително опитни лекари-хирурзи (д-р Васил Керанов и д-р Евгений Бенчев), които след необходимите изследвания (направени светкавично и професионално от колегите им!) взеха най-правилното решение за детето и с авторитет и внимание към родителските ни чувства и притеснения, ни убедиха в необходимостта от спешна операция, като така реално спасиха живота на сина ни. Тук си струва да кажа, че няколкото приятели, които станаха свидетели на кризата на детето и на съмненията за страшната диагноза „перитонит“ (между впрочем, разпозната първо от лекаря, паднал се на смяна в лекарския кабинет в Созопол – последното място, където скептичния софиянец би очаквал да види адекватно медицинско лице) ни заклеваха да не допуснем детето да се лекува в Бургас и ако трябва вертолет да намерим, но да го закараме в София... Но ние повярвахме на бургаските хирурзи, доверихме се на професионализма, който ни се стори разпознахме в поведението им и ... не сбъркахме.

Обстановката в болницата беше оскъдна, но прилична: асансьорите очукани, мебелите в болничните стаи - нови и сравнително модерни, чистеше се по три пъти на ден. Още в първите часове след операцията обаче си даваш сметка, че за престоя в болницата най-голямо значение имат медицинските сестри. В УМБАЛ-Бургас те бяха търпеливи, любезни и професионални. През първите нощи детето по няколко пъти на нощ молеше за обезболяващи и ме караше да викам сестрите. Е, как пък нито веднъж никоя от тях не му се развика „да не се лигави“ или нещо подобно! Не, идваха си жените, разбуждаха и дежурния лекар, консултираха се с него дали, колко и какво обезболяващо могат да дадат, успокояваха детето ... и така по няколко пъти на нощ! Сестрите работеха на някакви нечовешки смени, нещо от рода 16 часа, 8 часа почивка, и пак 16... И това за, както разбрах, около 700 лева месечна заплата! Ето това, според мен, е най-големият проблем на болничната система у нас - трудът на сестрите е така подценен, че скоро няма да има кой да им работи. В нашия случай по-голямата част от сестрите бяха в предпенсионна възраст и можем да си представим какво ще стане когато изведнъж всичките се пенсионират – коя ли новоизпечена сестра ще се наеме да работи за тази заплата... Тези жени са светици, мислех си често тези дни на болничен живот. „Реформата“ ги е подминала (а лекарите – не, те вече получават що-годе адекватно заплащане, което допълнително кара сестрите да се чувстват забравени и унизени), а те си вършат работата както се полага, вероятно очаквайки, че който оцени труда им, ако има възможност, ще се отблагодари, но без да искат нищо от пациента или да го изнудват (противно на общоприетото мнение).

Та такова е моето нетипично преживяване на сблъсъка със здравната система у нас. Струваше ми се важно да го споделя - заради лекарите, сестрите, и останалия медицински персонал, които професионално, съвестно, ден след ден си вършат работата в различни краища на страната, спасяват хора, лекуват, без да се опитват да надвикат тези, които периодично с един замах охулват цялото медицинско съсловие у нас.