Спомени от соца: Когато битакът беше градският мол (СНИМКИ)

Източник: socbg.com


Не че и сега няма битаци покрай всички по-големи български градове, но тържищата от този тип избуяха във времето на социализма. Някои мурафети ги копирахме от Ориента, други – от Полша. Битаците бяха народният мол, в който човек можеше да компенсира всички дефицити от нармаговете на плановата икономика, където и с трън да се завъртиш, нямаше да закачиш много стока. Класика на класиките, разбира се, беше битакът в Димитровград. Там клиентът, който често бе и продавач, можеше да намери всичко – от игленика на бай Мюмюн от Розино до тунингованата лада седмица на старшина Рядков от Трудовец.

„Тука, бате, не е магазин. Нема етикети, нема чорбаджии. Ти си казваш цената, аз си казвам цената. И че се разбереме като братя. Ти си българин, аз съм циганин, голема работа. Важното е да се върнем вкъщи с пари в джеба. А и ти да си доволен. Дай си лапата. А така…”. Това е типичният мухабет от алъш-веришния разговор пред сергията върху походно легло или върху чердже, опнато направо върху разкаляната земя.

Битпазарът всъщност носи името си от „битата“ цена. Много преди да се появят вносните стоки от СССР, републиките, Турция и Китай, по родните битаци се търгуваше предимно със стоки втора употреба или със стегнати и отремонтирани ВиК, елчасти и уреди, които бяха дефицит.

Помня като ученик как се прехласвах по дънките „Леви Щраус“ и „Райфъл“. Тях човек можеше да ги придобие от някой роднина в западната чужбина или ако намери долари, за да влезе в магазините на „Кореком“. Трудна работа. На битака до КАТ в Пловдив обаче един тарикат, шивач от местната Аджисан махала, взе да вади копия на оригиналите, които си бяха суперменте. Меря аз едни такива гащи, а байчото вика: „Купувай бе, момче – ориджинал джинс, сам съм ги шил“.



Софийският битак пък открай време си е в квартал „Малашевци”. Столичаните с по-дълъг стаж помнят обаче, че по време на реалния социализъм, преди да се определи това място в „Малашевци”, битакът се събираше между новата сграда на театър „София” в парка „Заимов” и булевард „Сливница”.

По всички родни битаци открай време има и регламентирани наеми на сергии. Те са обикновено по 2 лева уж за поддръжка на района. Над 70 процента от идващите на битака са роми, като понякога пристигат и сръбски цигани с по една кола стока. Сред множеството винаги обикаля възрастна ромка със забрадка и тика количка с термоси с кафе, чай, семки, фъстъци. Продава още кюфтета, които боде с вилица от една голяма тенджера. По кьошетата има и бира – за фон на чалгата.

Ако искаш да си разчистиш мазето или тавана, товари и право на битака. Книги, картини, стари велосипеди, фенери, обувки, чанти.



Откакто избухна демокрацията обаче, пазарната икономика взе да се опитва да естетизира и тия пространства. Така оригиналният битакаджия е изтикан в ъгъла за сметка на вкарания в схема с отчисления търгаш, на когото се предлага тенекиено-алуминиева стъклена барака. А ширпотребата от Чайна и Капалъ чарши съвсем удуши родната стока.

Стоките и преди, и сега условно могат да се разделят на няколко големи групи. Първата – това са вехториите. Например железни кревати, чамово черчеве, посуда. Втората група са инструментите. Има стари и ръждясали дрелки, флексове, режещи дискове, триони, комплекти с гаечни ключове. Цени – от 4-5 до 10, най-много 15 лева. Наред с тях обаче се продават и неупотребявани инструменти.

Електрониката е отделна група. Има си и техника на пазаруването. Ако забележиш нещо интересно, отмини поне на 10 крачки, а после леко-леко се върни. Загледай стоката пак, после пак отмини на 5-6 крачки. Така привличаш вниманието на продавача. Не бързай да го заговаряш. Отначало са важни жестът и физиономията на лицето ти. Чакай, докато шаранът налапа куката!